— Това е невъзможно.! — избухна Митерик и удари с юмрук по масата, после бързо се опомни. — Искам да кажа, извинете, но не можем.
— Господа, господа — взе да успокоява Крой възмутените офицери, призовавайки за разум и спокойствие. А маршалът е самото олицетворение на човек на разума и спокойствието. — Лорд Баяз. Дау Черния непрекъснато ни се изплъзва. Все се оттегля, маневрира частите си. — Той посочи картата, сякаш на нея бяха изписани до един неоспоримите факти от обяснението му. — Заобиколен е от предани съмишленици и командири на хората му. Те познават терена, имат подкрепата на местното население. Владее до съвършенство тактиките за светкавично маневриране и оттегляне, както и за изненадващо прегрупиране и нападение. Веднъж вече ни хвана неподготвени. Ако се впуснем прибързано в битка, почти сигурно ще.
Крой замълча, със същия успех можеше да спори с прилива. Първия магус не показа никакъв интерес към думите му.
— Ето че отново се спускате в подробности, маршале. Зидари, архитекти и така нататък, не обясних ли достатъчно ясно? Кралят ви изпрати тук да се биете, не да марширувате насам-натам. Убеден съм, че ще намерите начин да въвлечете северняците в последна, решителна битка. Ако пък не. е, войната е просто прелюдия към преговори, нали така?
Баяз се изправи. Позакъснелите с реакцията си офицери наскачаха на крака сред хаоса от дрънчене на ножници и скърцане на столове.
— Благодарим и. сме поласкани от посещението ви — успя да смотолеви Крой, въпреки че по лицата на офицерите му се четеше точно обратното.
— Чудесно — отвърна Първия магус, явно неподатлив на ирония. — Защото смятам да поостана. Да погледам как вървят нещата. Водя със себе си и двама господа от Университета на Адуа. Носят едно изобретение, което нямам търпение да изпитам в действие.
— Изцяло на ваше разположение.
— Отлично — усмихна се до уши Баяз. Единствената усмивка в стаята. — Оставям дялането и подредбата на камъните във вашите. — той повдигна многозначително вежда към ръкавиците на Митерик — способни ръце. Господа.
Офицерите останаха на място, в пълна тишина, докато стъпките от протритите ботуши на Първия магус и прислужника му не заглъхнаха в тясното антре. Приличаха на сложени в леглата дечурлига, готови да отметнат завивките в момента, в който родителите им се отдалечат достатъчно.
Г невният ропот изригна секунда след звука от затръшването на входната врата.
— Какво, мамка му...
— Как смее?
— Преди края на есента? — пенеше се Митерик. — Тоя е напълно побъркан!
— Смехотворно! — кресна Фелниг. — Направо смехотворно!
— Проклети политици!
А Горст се усмихваше, не само на смаяните физиономии на Митерик и останалите. Сега наистина щяха да тръгнат на битка. Не знам вие защо сте тук, но аз съм дошъл да се бия.
Крой въдвори ред сред изнервения си щаб, като стовари офицерската палка върху масата.
— Господа, моля! Висшият съвет си каза думата. Чухте желанието на краля. Ние можем само да се подчиним. В края на краищата сме просто зидари. — Той се обърна към картата и в стаята отново настъпи тишина, всички очи се впериха в пътищата, хълмовете и реките на Севера. — Боя се, че ще се наложи да изоставим всякаква предпазливост, да насочим всички части на север и преминем към пълно настъпление. Куче?
Севернякът пристъпи към масата и отривисто отдаде чест.
— На вашите заповеди, лорд-маршале! — добави шеговито той.
Можеше да си го позволи, беше единственият от присъстващите, който беше съюзник, не подчинен на Крой.
— Ако тръгнем с всички части към Карлеон, мислиш ли, че Дау най-после ще изправи на пътя ни цялата си армия?
— Може би. — Кучето почеса брадясалата си буза. — Непредсказуемо копеле е Дау Черния, открай време е такъв. — За момент лицето му посърна, сякаш го налегна лош спомен. — Едно мога да кажа само, ако реши да ни излезе насреща, няма да остави нищо на случайността. Ще ви го набие здраво в задниците. Но си заслужава да опитаме. — Той се ухили на офицерите. — Особено ако си падате по това, да ви го набиват отзад.
— Определено не ми е по вкуса, но както се казва, добрият генерал винаги трябва да е подготвен за най-лошото. — Крой проследи един път с върха на офицерската си палка и спря на пресечката му с друг път. — Как се казва този град?
Кучето се наведе през масата и примижа към картата, като за целта разбута здраво двама от щаба на Крой, но не му пролича да е кой знае колко притеснен от факта.
— Това е Осранг. Стар град насред полето, с мост, мелница и колко да са, триста, четиристотин жители в мирно време. Тук-там някоя каменна постройка, иначе предимно дърво. И висока ограда около всичко това. Едно време имаше страшна таверна, ама знаете как е, нищо вече не е като преди.