— Поздравления и на двама ви — промърмори Г орст.
— Благодаря, ще предам на съпруга ми.
— Да. Да, да, кажи му да пукне, да се пържи на бавен огън и колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той продължи да се усмихва, докато стомахът му се надигаше да избълва съдържанието си навън. — Да.
— Трябва да вървя да видя баща ми. Може пак да се видим, скоро.
— О, скоро ще е. Много скоро. Още довечера, докато лежа буден в леглото, стиснал в
ръка оная ми работа, преструвайки се, че това не са пръсти, а устните ти... Надявам се.
Тя мина покрай него и продължи нататък. За нея просто среща със стар познат. За Горст сякаш нощта се спусна и го обви в тъмнина. Пръстта ме затрупа и устата ми се напълни с калта на собствения ми гроб. Чу вратата да изтропва зад гърба и и остана за момент насред двора. Искаше да плаче, да вие, да крещи от болка заради пропилените си надежди. Искаше да коленичи в калта и да скубе и бездруго оредялата си коса. Искаше да убие някого, без значение кой. Мен самия може би?
Но вместо това пое дълбоко въздух и тръгна през здрача и дъжда.
Все пак чакаше го заповед за отнасяне. И без повече геройства.
Дау Черния
Вратите на хамбара се затръшваха зад гърба му с трясъка на секирата на палач, стоварила се върху дръвника, и ако не беше всичката онази арогантност, с която бе печално известен, Калдер сигурно щеше да подскочи във въздуха. Военновременните съвещания открай време не бяха измежду любимите му занимания, особено такива, на които присъстваха само врагове. Трима от главатарите на Дау вече бяха пристигнали и с неговия късмет, точно както беше очаквал, оказаха се именно онези трима, които го мразеха най-много.
Глама Златния беше самото олицетворение на герой от Севера — мускулест здравеняк, с мъжествено, красиво лице. Дългата му коса, гъстите мустаци, дори миглите му бяха с цвета на бледо злато. Носеше повече от жълтия метал, отколкото принцеса в деня на сватбата си — масивен златен обръч около дебелия врат, широки гривни около дебелите китки и две шепи пръстени, поне по един на всеки тлъст пръст. Всяка частица от него лъщеше до блясък и крещеше от помпозност и самодоволство.
Керм Желязната глава представляваше коренно различна гледка. Набразденото му от белези лице беше вечно навъсено и по-непробиваемо от крепостна стена. Под изсеченото, масивно като наковалня чело святкаха две пронизващи очи, а късо подстриганите му брада и коса бяха катраненочерни. Беше по-нисък от Златния, но по-широкоплещест — същинска канара. Носеше ризница и огромно черно наметало от кожата на мечка. Според слуховете, беше я удушил с голи ръце. Най-вероятно защото го погледнала накриво. Нито той, нито Златния изпитваха нещо повече от най-обикновено презрение към Калдер, но за негов късмет, двамата открай време таяха такава ненавист помежду си, че за друг почти не им оставаше омраза.
А като станеше дума за омраза, Брод Десетократния имаше неизчерпаем запас. Беше от онези копелета, които не могат дори да дишат безшумно — всяко издишване беше ръмжене. Беше грозен като буболечка и не пропускаше да навира грозотата си в лицето на всеки срещнат. Хилеше се зловещо, като селски перверзник от някой ъгъл при вида на младо момиче. Имаше пълна с развалени зъби уста, от която бълваха единствено вулгаризми и смрад. На всичкото отгоре кривата му физиономия беше покрита с някакъв отвратителен обрив, с който той очевидно се гордееше особено много. С бащата на Калдер бяха върли врагове, бе му се опълчвал два пъти, загубил битките и принуден да коленичи пред него и сдаде всичко, което притежава. Но това, че сега си бе върнал отново загубеното, с нищо не беше допринесло за по-ведро настроение, точно обратното. Той просто пренасочи събираната с години ненавист от Бетод към синовете му, и най-вече Калдер.
И накрая, главата на това зле скалъпено семейство от главорези — самопровъзгласилият се за защитник на Севера — самият Дау Черния. Седеше на стола на Скарлинг, небрежно подгънал един крак под задника си, а с другия потупваше в такт по пода. На просеченото му от белези и дълбоки бръчки лице имаше нещо подобно на усмивка, но очите му бяха присвити зловещо, като на голям гладен котарак при вида на гълъб. В последно време беше започнал да носи хубави дрехи, а през врата му висеше огърлицата, която някога бе носил бащата на Калдер, но те не можеха да скрият истинската му природа, той не го и искаше. Беше най-обикновен главорез, от пръстите на краката до върха на ушите. В неговия случай, ухото — от лявото беше останало само сбръчкано парче хрущял.