Десетократния се наежи, но Дау го спря с махване на ръка.
— Достатъчно сте си ги мерили. Имаме война за водене.
— И колко победи имаме досега?
— Никаква битка досега — изръмжа Желязната глава след кратко, неловко мълчание.
— Тоя Крой — презрително подметна Златния от другия край на хамбара, — оня, дето води Съюза.
— Маршал го наричат.
— Както щат да го наричат, предпазливо копеле е.
— Пъзльо, пълзи едва-едва, шибаното копеле — изръмжа Десетократния.
— Нищо лошо не виждам в предпазливото пълзене — сви рамене Дау — Ако имах толкова войска, колкото той, не бих се мотал така, но... — Той се усмихна на Калдер. — Баща ти казваше навремето: „Във войната само победата е от значение. За останалото глупаците пеят песни край огъня“. Та така, Крой пристъпя лека-полека, надява се да ни изкара от нерви. В края на краищата ние, северняците, не сме известни с търпение. Разделил е армията си на три части.
— Бая големи части — каза Желязната глава.
— Десет хиляди всяка — съгласи се с него като никога Златния. — При това само войниците, без да броим носачи и тям подобни.
Дау се наведе напред от стола и заговори кротко, като дядо, който учи внуците си.
— На запад имаме Яленхорм. Смел, но муден и нескопосан. В средата е Митерик. Най-умен от тримата, спор няма, но прибързва и не му мисли много. Чувам, че държал много на конницата си. На изток е Мид. Този дори не е войник, просто мрази северняците като свинята касапина. Лесно можем да му хвърлим прах в очите. И накрая, Крой има свои северняци, предимно пръснати на дузини като съгледвачи, но немалко в редиците. Има кадърни момчета сред тях.
— Хората на Кучето — каза Калдер.
— Шибан предател е тоя — изсъска Десетократния и понечи да се изплюе.
— Предател ли? — подскочи на стола Дау и стисна с всичка сила подлакътниците. — Ти, тъп, пъпчив шибаняк! Той е сигурно единственият човек в Севера, който винаги е стоял на една и съща страна! — Десетократния вдигна глава, преглътна внимателно насъбраната в устата плюнка и се покри в сянката покрай стената. Дау се отпусна отново на стола. — Жалко само, че е на грешната страна.
— Е, ще се наложи да потегляме скоро — каза Златния. — Тоя Мид може и да не е войник, но е обсадил Олесанд. Градът има висока ограда, но не знам колко дълго може да...
— Вчера сутринта Мид вдигна обсадата — прекъсна го Дау. — Тръгна на север. И Кучето е с него.
— Вчера? — изгледа го намръщен Златния. — Откъде знаеш.
— Имам си начини.
— Аз нищо не съм чул.
— Ето защо аз давам заповедите, а ти ги изпълняваш — Желязната глава прие с доволна усмивка скастрянето на върлия си враг. — Мид върви на север и бърза с всички сили. Предполагам, че ще обедини сили с Митерик.
— Защо? — попита Калдер. — Всичките тези месеци напредваха едва-едва, защо изведнъж се разбързаха така?
— Може би им е писнало от предпазливост. Може на онзи, дето им дърпа конците, да му е писнало. При всички положения идват насам.
— Сега имаме шанс да ги спипаме със свалени гащи.
Очите на Желязната глава проблеснаха като на прегладнял просяк при вида на печено.
— Ако наистина са се наточили за битка — продължи Дау — Не ми се ще да им отказвам. Имаме ли някой на Героите?
— Кърнден Гушата е там с дузината си — обади се изотзад Сцепеното стъпало.
— Сигурен човек — промърмори Калдер.
Почти му се прищя да бе на върха на Героите с Гушата, отколкото тук с копелетата на Дау. Далече от властта и командването, но много по-забавно.
— Всъщност, като стана дума, получих вест от него преди час-два — каза Желязната глава. — Натъкнал се горе на съгледвачи на Кучето и ги разкарал от хълма.
Дау заби поглед в земята и остана за момент така, потривайки замислено с пръст устни.
— Тръпка? — каза накрая.
— Главатар? — дрезгаво прошепна Тръпката.
— Иди до Героите и кажи на Гушата, че искам да държи хълма на всяка цена. За всеки случай, ако на ония копелета от Съюза им хрумне да наминат натам и прекосят реката при Осранг.
— Добър терен за битка — отбеляза Десетократния.
Тръпката се поколеба, незабележимо за другите, но не и за Калдер. Не му убягна фактът, че той явно не остана доволен от това, да разнася заповеди — работа за момчета. Погледна го само за миг, но достатъчно дълго, за да му напомни за казаното в коридора, на тръгване от Карлеон. Да полее засетите семена.
— Дадено, главатар — каза Тръпката, преди да изчезне през вратата.
Златния потрепери.
— От тоя тръпки ме побиват.