— Аз съм.
— Вторият син на Бетод?
— Същият.
— Бетод беше велик човек — кимна бавно гигантът.
— Биваше го да кара другите да се бият за него. — Десетократния изсмука нещо от изгнилите си зъби и се изплю на пода. — Той самият не беше кой знае какъв боец.
— Защо всички от тази страна на Крина са толкова кръвожадни? — Гласът на гиганта изведнъж отново бе омекнал. — В живота има толкова много други неща освен битките. — Той се наведе и вдигна наметалото си от пода. — Ще бъда на уреченото място, Дау Черния. Освен... ако някой от малките ти хора не иска първо да се поборим?
Златния, Желязната глава и Десетократния един по един извърнаха очи към тъмните ъгли на хамбара.
Калдер от своя страна, бидейки всеизвестен страхливец, беше свикнал да бъде сплашван и понесе с усмивка погледа на великана.
— С удоволствие, но съм дал дума да не се събличам без присъствието на жени. Жалко наистина, защото имам едно страхотно петно на гърба, което със сигурност ще впечатли всички ви.
— О, не мога да се бия с теб, син на Бетод. — На Калдер му се стори, че видя загадъчна усмивка на устните на гиганта, докато се обръщаше да си върви. — Ти си създаден за други неща.
Той преметна наметалото през изгореното си рамо и наведе глава под горния праг на вратата, после двамата войници я затвориха след него.
— Изглежда ми свестен — обяви непринудено Калдер. — Мило от негова страна, че не ни показа белезите по оная му работа.
— Шибани диваци! — изсумтя Десетократния.
Смешно, предвид, че именно той го казваше.
— Най-великият боец в Кръга на света — подхвърли ехидно Златния, възползвайки се от възможността да се върне в разговора с ехидните си забележки, от които се бе въздържал в присъствието на Странник-на-портата.
Дау разтри замислено брадичка.
— Мъртвите са ми свидетели, че не съм никакъв дипломат, но приемам съюзниците каквито са и когато дойдат. Човек с подобни размери ще спре немалко стрели. — Златния и Желязната глава се изкикотиха угоднически, но Калдер прозря повече в шегата. Ако беше жив Кървавия девет, човек с подобни размери би могъл да спре дори него. — Всички си знаят задачите, нали? Вървете и си вършете работата.
Златния и Желязната глава си размениха кръвнишки погледи на излизане. Десетократния се изплю в краката на Калдер, но той го подмина с усмивка и обещанието един ден да се смее последен.
Дау стана от стола и проследи с поглед затварянето на вратата. От средния пръст на ръката му продължаваше да капе кръв. Накрая въздъхна дълбоко.
— Вражди, вражди и пак проклети вражди. Ех, Калдер, защо не може хората просто да се разбират помежду си?
— Баща ми казваше: „Сложи трима северняци в една редица и само гледай как ще почнат да се избиват помежду си, преди дори да си заповядал атака към врага“.
— Ха! Умно копеле беше Бетод, независимо от всичко друго. Само дето, след като започна битките, не успя да ги спре. — Дау се загледа в омазаната си с кръв длан и размърда пръсти. — Веднъж изцапаш ли си ръцете с кръв, не можеш ги изчисти така лесно. Кучето ми го каза. А на мен ръцете ми цял живот са все в кръв. — Сцепеното стъпало хвърли нещо и Калдер примижа стреснато, но това се оказа просто парче плат. Дау го сграбчи във въздуха и го уви около дланта си. — Май е малко късно тепърва да ги мия, а?
— Значи, просто ще има още кръв — каза Сцепеното стъпало.
— Така мисля. — Дау се отправи с небрежна походка към едно от празните заграждения за конете, килна глава назад и примижа към тавана. Секунда по-късно Калдер чу шуртенето на пикнята по пода. — А... така...
Ако целта на Дау бе да го накара да се почувства още по-незначителен, определено постигна своето. Беше очаквал да го убият, не че до такава степен на никой не му пука за него, че да не си даде зора дори. А от това гордостта страда.
— Някакви заповеди за мен? — троснато попита Калдер.
Дау извърна глава и го изгледа през рамо.
— Има ли смисъл? Или ще осереш всичко, или по-вероятно ще се направиш, че не си ме
чул.
„Вероятно беше прав“, помисли си Калдер.
— Защо тогава ме извика?
— Ако може да се вярва на брат ти, имаш най-острия ум в Севера. Писна ми да го слушам как се жалва, че не можел да се справя без теб.
— Мислех, че Скейл е някъде при Устред.
— На два дни езда, но в момента, в който чух, че Съюзът идва, пратих да го повикат да идва насам.
— Значи, няма много смисъл да тръгвам натам.
— И аз така мисля. — Шуртенето на пикнята заглъхна. — А, айде пак!
Шуртенето започна наново.