— Ъхъ, предполагам.
— Е, може ли тогава един Дау Черния да е за всички?
Агрик се размърда неловко.
— Ами. Не знам. Предполагам, просто. — Той примижа към далечния край на долината. В този момент Прекрасна дойде отнякъде и застана зад двамата. — Защо тогава сме тук?
Тя го перна здраво по тила.
— Седим на Героите и гледаме за Съюза. Съгледвачи сме, както винаги, идиот такъв. Ама че тъп въпрос.
Агрик поклати глава, засегнат от тази крайна несправедливост.
— Край. Спирам да говоря.
— Обещаваш ли? — попита Прекрасна.
— Защо, мамка му, сме тук — продължи да си мърмори под носа Агрик, докато търкаше удареното и се отдалечаваше да погледа как брат му и Йон се упражняваха.
— Знам защо аз съм тук. — Уирън бавно вдигна показалец. Лежеше по гръб, положил глава на дръжката на Меча и захапал дълъг стрък трева, който подскачаше в устата му при всяка дума. Гушата го мислеше за заспал. Всъщност той винаги изглеждаше заспал, но всъщност почти никога не спеше. — Защото Шоглинг ми каза, че човек, задавил се с кост.
— Ще ти покаже съдбата. — Прекрасна сложи ръце на кръста. — Тая сме я чували вече.
— Сякаш животът на осем души ми е малка грижа — въздъхна тежко Гушата, — та сега и за съдбата на един луд да се тревожа.
Уирън се надигна и свали качулката.
— Не съм съгласен. Аз в никакъв случай не съм луд. Просто. виждам нещата по свой начин.
— Ненормален начин — промърмори под носа си Прекрасна.
Уирън се изправи, изтупа дъното на мърлявите си панталони и нарами Меча. Намръщи се, пристъпи от крак на крак и се почеса по чатала.
— Пикае ми се. Как мислиш, къде е по-добре, в реката или до един от ония камъни?
Гушата се замисли за момент.
— Реката. До камъните ще е. проява на неуважение.
— Мислиш, че боговете ни гледат ли?
— Можеш ли да знаеш?
— Вярно. — Уирън прекара със зъби стръкчето трева от другата страна на устата си и тръгна надолу по склона. — Реката, значи. Може да помогна на Брак с рибата. Шоглинг можеше с приказки да накара рибите сами да изскачат от водата на брега, ама аз така и не го научих тоя номер.
— Нищо, ти може да ги пердашиш с тоя дървосекач, дето го мислиш за меч! — подвикна му Прекрасна.
— Може пък да го направя! — Той вдигна над главата си Меча. — Откога не съм убивал нищо, крайно време е!
Гушата нямаше да има нищо против времето без убийства да се проточи още малко. Всъщност всичките му надежди бяха да напуснат тази долина без нито един мъртъв. Странно желание, като се замисли, за човек, който си вади хляба с битки. Двамата с Прекрасна останаха, седнали на тревата един до друг. Зад тях се чу ново стържене на метал — Йон изби острието на Атрок и го запрати залитащ настрани.
— Постарай се малко повече бе, нескопосан шибаняк! — долетя викът му.
Гушата го налегна меланхолия, напоследък все по-често го избиваше на подобни мисли.
— Колуен обичаше слънцето.
— Ами?
Прекрасна го изгледа въпросително изпод една повдигната вежда.
— Все ми се присмиваше, че се крия на сянка.
— Ъхъ?
— Трябваше да се оженя за нея — промърмори той.
— Ъхъ, трябваше. Защо не се ожени за нея?
— Освен всичко друго, ти ми каза да не го правя.
— Вярно. Остър език имаше проклетницата. Но ти обикновено нямаш проблем с това, да се правиш, че не ме чуваш.
— Права си. Предполагам, достраша ме да я питам. — А също така нямаше търпение да тръгне отново. Да си извоюва голямото име. Вече почти не помнеше Кърнден от онова време. — Тогава не знаех какво искам, но бях сигурен, че го нямам, и си мислех, че мога да го получа с меч в ръка.
— Сещаш ли се от време на време за нея? — попита Прекрасна.
— Рядко.
— Лъжец.
Гушата се усмихна. Добре го познаваше.
— Да кажем, половин лъжец. Наистина не мисля много за нея. Дори не помня как изглеждаше лицето и. Но мисля за това, какъв би бил животът ми, ако бях тръгнал по друг път. — Представи си отново как седи на верандата зад къщата с лула в ръка и усмихнат, гледа залеза над водата. Въздъхна дълбоко. — Но знаеш как е, изборът е направен. Ами мъжът ти?
Прекрасна пое дълбоко въздух.
— Сигурно сега се готви да прибере реколтата. Заедно с децата.
— Иска ти се да си там, а?
— Понякога.
— Лъжкиня. Колко пъти си ходи у дома тази година? Два пъти?
Прекрасна отправи сърдит поглед към неподвижната долина.
— Прибирам се, когато мога. И те го знаят. Знаят коя съм и каква съм.