— И още те търпят?
— Изборът е направен, нали така? — вдигна рамене тя след кратко мълчание.
— Главатар! — Агрик се появи с бърза крачка откъм далечната страна на Героите. — Дрофт се върна! И не е сам.
— Не е ли? — Гушата примижа, докато раздвижваше скованото коляно. — С кого е?
Агрик имаше вид на паднал по задник върху магарешки бодил.
— Прилича на Коул Тръпката.
— Тръпката? — Главата на Йон се извърна рязко към тях. Атрок се възползва от ситуацията, шмугна се покрай отпуснатия надолу щит на Йон и го фрасна с коляно в топките. — Ааа, ти, дребно копеленце... — успя да извика Веселяка, преди да се строполи с облещени очи на земята.
При други обстоятелства Гушата щеше да си изплюе зъбите да се хили, но името на Тръпката пропъди всякаква мисъл за смях от главата му. Забърза през обраслия с трева кръг, като през цялото време се надяваше Агрик да се е объркал. Вътрешно знаеше, че не е. В последно време надеждите му бяха придобили лошия навик да не се оправдават и резултатът винаги беше още кръв. Не на последно място, Коул Тръпката не беше човек, когото лесно да сбъркаш.
И ето го и него, язди по стръмната пътека откъм северната страна на Героите. Гушата го гледа, как приближава, със свита душа, като овчар, вдигнал поглед към буреносен облак.
— Мамка му — промърмори Прекрасна.
— Ъхъ — измънка той. — Мамка му.
Тръпката остави Дрофт да спъне конете при каменната стена и продължи нагоре пеша. Вдигна глава и изгледа Гушата, Прекрасна и Веселяка. Цялата лява половина на лицето му на практика представляваше дълъг отвесен белег от изгорено и с онова стоманено топче в средата — каменно, безжизнено изражение като на обесен. По-страшно копеле Гушата не беше виждал през целия си живот.
— Гуша — прошепна гърлено Тръпката.
— Тръпка. Какво те води насам?
— Дау ме праща.
— Това и сам се досетих. Защо, ме интересува повече.
— Да ти кажа да държиш хълма на всяка цена и да си отваряш очите за Съюза.
— Че той това сам ми го каза. — Гушата се усети, че тонът му бе една идея по-остър, отколкото му се щеше, и замълча за момент. — Та теб защо те праща?
Тръпката сви рамене.
— Да направя каквото трябва, за да стане.
— Хиляди благодарности за подкрепата.
— Благодари на Дау.
— Ще го направя.
— Ще му хареса. Нещо да си видял?
— Откакто Сухара си тръгна преди четири нощи, не.
— Познавам Сухара. Твърдоглаво дърто копеле. Може да се върне.
— Ако реши да го направи, доколкото аз знам, има само три начина да мине реката. — Гушата посочи с пръст. — Старият мост, там на запад край тресавището, новият мост в Осранг и плитчините в подножието на хълма ей там. Държим под око и трите, а през долината няма къде да се скрие — оттук можеш да видиш овца от другата страна на реката.
— Не мисля, че Дау иска да му казваш за всяка овца, която си видял в долината. —
Тръпката надвеси обезобразеното си лице към него. — Но ако се появят онези от Съюза, по-добре го направи. Пък докато чакаме, може да си попеем.
— Вярно ли пееш? — попита Прекрасна.
— Как не, мамка му. Но не ми пречи да опитвам.
Той се отправи през средата на каменния кръг и Агрик и Атрок се отместиха послушно от пътя му. Гушата ги разбираше напълно. Тръпката беше от хората с онова особено излъчване, което те спира да се навираш в краката им.
Гушата се извърна бавно към Дрофт.
— Страхотно.
— Какво трябваше да направя? — вдигна безпомощно ръце младежът. — Да му кажа, че не ми е приятна компанията му, ли? Ти поне не прекара два дни насаме с него и две нощи насреща му край огъня. Да ти кажа, това око не го затваря въобще. Все едно непрекъснато те гледа, цяла нощ. Кълна се, не съм мигнал, откакто тръгнахме.
— Той не вижда с него, глупако — каза Йон. — Не повече, отколкото аз виждам с токата на колана.
— Знам, ама въпреки това. — Дрофт ги изгледа един по един в очите и сниши глас: — Мислите ли, че Съюзът наистина идва насам?
— Не — отвърна ехидно Прекрасна. — Аз не мисля. — После му хвърли един от онези нейни погледи и той провеси рамене и тръгна нанякъде, като не спираше да си мърмори под носа за това, как нищо не можел да направи. Когато се отдалечи достатъчно, се приближи до Гушата: — Мислиш ли, че Съюзът наистина идва насам?
— Съмнявам се. Но имам лошо предчувствие. — Той изгледа смръщено тъмния силует на Тръпката, облегнат на един от Героите, после окъпаната в слънчева светлина долина зад него. Разтри с ръка стомаха си. — А с годините се научих, че като ме престърже нещо в корема, трябва да му вярвам.
— Хм, предполагам, не е лесна работа да пренебрегнеш нещо толкова голямо — изсумтя Прекрасна.