Ветерани
— Тъни?
— Ъ? — Той отвори едно око и слънцето сякаш се заби право в мозъка му. — Ъ! — Затвори окото и раздвижи език из пресъхналата си уста — имаше вкус на нещо умряло и отдавна изгнило. — Ъ.
Опита с другото око едва-едва. Тъмният силует, надвесен над него, се приближи и слънцето отново проби с острите като кинжали лъчи по краищата му.
— Тъни!
— Чувам, мамка му! — Опита да стане и всичко пред очите му се разклати, като видяно от палубата на кораб в бурно море. — Аа! — Осъзна, че е в хамак. Опита да скочи, но само оплете още повече крака. В последния момент, преди да се пльосне на земята, успя някак да се отскубне от мрежата и се озова приклекнал, почти седнал, с напиращ да вземе надмощие над волята му повик за повръщане. — Старши сержант Форест. Какво удоволствие. Кое време е?
— Крайно време да се хващаш на работа. Откъде взе тези ботуши?
Тъни погледна озадачен към краката си. Носеше излъскани до съвършенство парадни кавалерийски ботуши с извезани с позлата кантове. Отражението на слънцето във върховете им беше направо болезнено за очите.
— Ааа. — Широка усмивка надви болката в главата, когато откъслечните спомени от предишната вечер започнаха да се промъкват един по един иззад тъмните ъгълчета на паметта му. — Спечелих ги... от офицер... казва се... — Той присви очи към клоните на дървото, под което висеше хамакът му. — Тц, това не го помня.
Форест поклати с недоумение глава.
— Все още има човек в дивизията, достатъчно глупав, за да играе карти с теб?
— Е, това и е хубавото на войната, сержант. Много народ напуска дивизията. — Полкът им беше оставил около четирийсет в лечебницата само през последните една-две седмици. — А това значи нови картоиграчи, нали така?
— О, така е, Тъни, точно така.
Белязаното лице на Форест се изкриви в присмехулна усмивчица.
— О, не.
— О, да.
— Не, не, не!
— Да. Насам, момчета!
И ето ги и тях. Четирима. Новобранци, по вида им — току-що слезли от кораба от Мидърланд. Изпратени на доковете с целувки от мама, любимата или и двете. Нови униформи, без една гънка по тях, гладки ремъци и колани, лъснали катарами — готови за славния войнишки живот. Форест посочи към Тъни, като циркаджия към невиждано досега изчадие на природата, и зарецитира обичайната си реч.
— Това, момчета, е известният ефрейтор Тъни. Един от сержантския състав на дивизията на генерал Яленхорм с най-дълга служба в армията. Ветеран от бунта в Старикланд, Гуркулската война, предишната война в Севера, обсадата на Адуа, настоящото неприятно приключение и куп мирновременни военни кампании — толкова войниклък, че да отегчи до смърт човек с по-проницателен ум. Но той оцеля. Преживял е търчане, мръсотия, несгоди и студ, ласките на северните ветрове и пердаха на южняшките жени, хиляди мили марш и години войнишки порцион. Видял е дори истинска битка. И всичко това, за да застане — в този случай да приседне — пред вас днес. Четири пъти се е издигал до сержант Тъни, веднъж дори до главен сержант Тъни, но също както старият пощенски гълъб в клетката си, неизбежно се връща там, откъдето е тръгнал — сегашното му жалко състояние. Понастоящем заема почетния пост знаменосец на непобедимия Първи кавалерийски полк на Негово Величество. И този му пост го натоварва с отговорността и грижата — Тъни примижа като от болка при произнасянето на последното — за вестоносците на полка. Тяхна задача е разнасянето на заповедите от и до нашия многоуважаван и достоен за възхищение командир, полковник Валимир. И тук, момчета, идвате вие.
— О, мамка му, Форест.
— О, мамка му, Тъни. Хайде, представете се на ефрейтора.
— Клидж.
Тлъсто лице, голям ечемик, почти затворил едното око, и закопчани наобратно ремъци за снаряжението му.
— Предишно занимание, Клидж? — попита Тъни.
— Щях да ставам тъкач, господине. Но изкарах само месец като чирак, преди майсторът да ме продаде на армейския вербовчик.
Тъни направи кисела гримаса. В последно време попълненията бяха обида дори към дъното на помийната яма, откъдето по принцип биваха набавяни.
— Уорт. — Кльощав, изпит, с нездрав, пепелявосив цвят на лицето. — Аз бях в градската стража, но ротата ми я разформироваха и ни прехвърлиха всичките в армията.
— Ледерлинген. — Висок, дългурест екземпляр с големи длани и тревожен поглед. — Бях обущар.
Той не сподели обяснение за това, как се бе озовал в редиците на Кралската гвардия, а Тъни имаше достатъчно силно главоболие, за да задълбава в темата. Човекът беше тук — за беда и лош късмет за всички намесени.