Когато това беше добра идея, Тъни бе изненадващо добър познавач на военния устав и сега той даде всичко от себе си.
— Господине! Ефрейтор Тъни, господине, знаменосец на Първи полк на Негово Величество!
— Щабът на генерал Яленхорм, ефрейтор?
Новодошлият стрелна с поглед новобранците, сякаш ги предизвикваше да се изсмеят на пискливия му глас.
Тъни знаеше кога да се смее и прецени, че сега определено не е моментът. Той посочи с пръст над пръснатите по полето боклук и палатки към единствената истинска постройка наоколо. От комина на къщата се виеше пушек и размазваше сиви петна по ясното синьо небе.
— Ще откриете генерала там, господине! В къщата, господине! Вероятно още в леглото, господине!
Полковникът кимна и тръгна натам с наведена глава. Нещо в походката му подсказваше, че каквото или който и да се изпречеха на пътя му, просто щяха да свършат прегазени.
— Кой беше това? — промърмори един от новобранците.
— Убеден съм, че това. — Тъни замълча за момент — беше Бремър дан Горст.
— Онзи, който се дуелира с краля в Турнира?
— Точно така. После, до онзи гаф в Сипани, негов личен телохранител. Говори се, че кралят все още се вслушвал в думата му.
„Лоша работа — помисли си Тъни, — такава значима фигура в лагера. Никога не стой близо до значими личности.“
— Какво търси тук, в Севера?
— Не мога да знам. Но чувам, че бил невероятен боец.
Тъни пое шумно въздух през стиснати зъби и на лицето му се изписа тревога.
— Това не е ли добре за военен? — попита Жълтен.
— Как не, мамка му! От мен да го знаеш, човек, оцелял в не едно меле, войната е достатъчно тежко премеждие и без хора, дошли да размятат оръжия.
В този момент Горст влезе в двора на къщата и измъкна нещо от вътрешния джоб на куртката си. Сгънат лист хартия. Заповед, по всичко личеше. Отвърна на отдадената чест от постовите пред вратата и влезе. Тъни потърка бунтуващия му се корем. Нещо не беше наред и не ставаше дума само за изпитото вино предишната вечер.
— Господине?
— Ефрейтор Тъни.
— Аз... аз...
Пелтечещият беше онзи, наречен Уорт, и видът му ясно говореше, че е загазил сериозно. Естествено, признаците бяха добре познати на Тъни. Пристъпяне от крак на крак, пребледняло лице, влажен поглед. Нямаше време за губене.
— Тичай! — Той посочи с палец към една от полевите тоалетни. — И гледай къде сереш! — Момчето хукна приклекнало през калта като подплашен заек. Тъни се обърна към останалите и размаха поучително пръст. — Правило номер едно във войниклъка, далече по-важно от всякакви простотии като тактики, боравене с оръжия или четене на терена. Винаги гледай къде сереш. — Въпреки почтителното разстояние до тоалетната, до ушите им достигнаха отчетливо първо едно протяжно пъшкане, последвано от мощна пръдня. — Боецът Уорт току-що влезе в първата си схватка с истинския враг. Неумолим, безмилостен, течен противник. — Той стовари с всичка сила длан на рамото на стоящия до него новобранец. Оказа се Жълтен, чиито колене се огънаха заплашително под допълнителния товар. — Рано или късно, в това съмнение няма, всеки един от вас ще се впусне в своя собствена битка на живот и смърт с този враг. Но, кураж, момчета, кураж. И така, докато чакаме Уорт да изтласка врага или да падне победен в това славно сражение, има ли желаещи за една приятелска игра на карти? — В ръката на Тъни, сякаш от нищото, изникна тесте карти. Той го разтвори като ветрило пред ококорените очи — в случая на Клидж, око — на новобранците. Ефектът от появата му остана почти непокътнат от нестихващата музика от задника на кавалерист Уорт. — Ще играем приятелски, ей така, за едната чест. Като за начало. Нищо, което да не можете да си позволите да загубите, нали така? Нищо, което. опа.
Генерал Яленхорм излетя от къщата — разгърден, чорлав, крещеше с почервеняло от гняв лице. Той по принцип си крещеше, но този път поне, като никога, имаше причина. От къщата се появи Горст и застана зад него с увесени рамене.
— Опа — повтори Тъни.