Генералът тръгна нанякъде с тежка стъпка, спря, явно размисли, защото се врътна обратно, изрева нещо в празното пространство пред себе си и започна да се бори с копчетата на куртката си. На пътя му се изпречи един от прислужниците в щаба и той го плесна сърдито, изхвърляйки го настрана. В този момент, като ято вдигнати от храстите птици, от къщата изхвърчаха и се пръснаха наоколо щабните офицери. Хаосът, тръгнал като вълна от генерала, за нула време плъзна из целия лагер.
— Мамка му — промърмори Тъни и започна да навлича снаряжението си. — По-добре се стягайте за тръгване.
— Ама ние тъкмо дойдохме, ефрейтор — изропта Жълтен с наполовина свалена от гърба раница.
Тъни хвана висящия ремък и го вдигна отново на рамото на момчето, извърна го към генерала. В този момент Яленхорм се опитваше едновременно, и безуспешно, да закопчае куртката си и да размахва заплашително юмрук към застанал мирно пред него офицер.
— Пред себе си, кавалерист Жълтен, виждаш съвършената нагледна демонстрация на устройството и действието на всяка армия — принципа на командната верига. Или казано просто, кой на чия глава сере. Нашият многоуважаван командир, полковник Валимир, току-що бе насран от генерал Яленхорм. Той от своя страна ще се изсере на главите на офицерите под негово командване и не след дълго всичко ще се стече надолу. Най-много след минута-две очаквай появата на старши сержант Форест, чийто гол задник ще заеме позиция над главата ми. Досещате ли се какво означава това за вас, момчета? — Новобранците се замислиха за момент, после Клидж предпазливо вдигна ръка. — Въпросът беше реторичен, глупако. — Клидж бавно свали ръката. — Поздравления, току-що си заслужи привилегията да носиш раницата ми.
Клидж увеси нос.
— Ти. Ладерлугер.
— Ледерлинген, ефрейтор Тъни.
— Както и да е. След като така те влекат доброволните начинания, смятай се за доброволец да носиш другата ми раница. Жълтен?
— Господине? — Момчето видимо едва стоеше на крака под собственото си снаряжение и багаж. Тъни въздъхна дълбоко. — Ти ще носиш хамака.
Новобранци
Бек вдигна високо брадвата и я стовари с ръмжене. Двете половини на разцепеното дърво се търкулнаха настрани и той си представи, че бяха главата на някой съюзнически войник. Престори се, че кръв вместо трески пръсна по ръцете му. Че ромонът на потока е шумът от овациите на бойните му другари, а носените от вятъра сухи листа по тревата — девойки, хвърлили се в краката му. Представи си, че е легендарен герой, точно като баща си някога, спечелил име в битките, почетно място край огъня и в песните. Той е най-коравото копеле в целия проклет Север, това си представяше.
Хвърли двете цепеници на купчината и се наведе за ново дърво. Изтри чело с ръкав и отправи поглед към долината. Затананика си „Погребението на Рипнир“. Някъде там армията на Дау Черния се биеше със Съюза. Някъде там, зад хълмовете, се вършеха големи дела и се съчиняваха утрешните песни. Плю на шепите си, загрубели от дръжката на брадвата, косата, лопатата и ралото, дори от дъската за пране. Мразеше тази долина, мразеше и хората в нея. Мразеше фермата и работата на полето.
Беше създаден за битки, не за цепене на дърва.
Чу нечии стъпки и видя брат си да се изкачва, превит одве, по стръмната пътека откъм къщата. Явно вече се беше върнал от селото и както изглеждаше, беше тичал през целия път. Брадвата на Бек се вдигна високо, стовари се върху дръвника и поредната южняшка глава се търкулна под него. Фестен стигна до края на пътеката и застана насреща му, облегнал треперещи ръце на кльощавите си колене, задъхан и със зачервени бузи.
— Какво си се разбързал така? — попита Бек и се наведе за ново дърво.
— Има... има... — Фестен се олюляваше на крака и се бореше за глътка въздух. — В селото дойдоха мъже! — успя да избълва накрая.
— Какви мъже?
— Войници! Войниците на Ричи!
— Какво?
Брадвата застина над главата на Бек.
— Ъхъ. И набират войска!
Бек остана за момент с вдигната над главата брадва, после я хвърли на купчината с нацепени дърва и тръгна към къщата. Беше настръхнал от вълнение и вървеше бързо. Толкова бързо, че Фестен трябваше да подтичва след него. Не спираше да пита: „Какво ще правиш?“, но така и не получи отговор.
Бек мина покрай кошарата с козите, после покрай петте дебели дървени пъна, целите накълцани и нащърбени от ежедневните му тренировки с меча. Влезе в тъмната, вмирисана на пушек къща. През зле скованите капаци на прозорците се процеждаха снопове светлина и падаха по голите дъски на пода и нахвърляните на места по тях, ощавени от годините, кожи. Дъските изскърцаха под краката му, докато коленичеше пред сандъка с вещите си. Вдигна капака и нетърпеливо изхвърли навън дрехите. Бръкна внимателно и го извади навън. Пръстите му го държаха леко, сякаш докосваха момиче. Единственото, за което го бе грижа.