Позлатата проблесна в сумрака. Той стисна дръжката и усети перфектното разпределение на тежестта. Изтегли един фут от стоманеното острие от ножницата. Звукът го накара да се усмихне. Това прекрасно стържене на метал, този нежен като песен звън го разтрепериха още повече. Колко често бе стоял усмихнат, надвесен над това острие, колко точене, лъскане, точене и пак лъскане бе прекарал в мечти за този ден. Прибра с рязко движение острието в ножницата, обърна се и... замръзна на място.
Майка му стоеше на прага — тъмен силует на фона на яркия отвор на вратата.
— Вземам меча на баща ми — отсече решително Бек и размаха дръжката към нея.
— Той бе убит с този меч.
— Сега е мой!
— Твой е.
— Не можеш да ме накараш да остана повече. — Бек натъпка още няколко от вещите си в раницата, която държеше винаги приготвена. — Каза: това лято!
— Казах го.
— Не можеш да ме спреш!
— Да ме виждаш да опитвам?
— На моята възраст Шубал Колелото беше прекарал цели седем години в походи с мъжете!
— Късметлия.
— Време е. Крайно време!
— Знам. — Тя го проследи с поглед, докато сваляше от стената лъка и привързаните към него стрели. — След месец-два нощите ще захладнеят. Вземи моето наметало.
Това го свари неподготвен.
— Аз. не, по-добре ти го задръж.
— Добро е, но ще ми е по-добре, като знам, че го носиш.
Бек не искаше да спори, притесни се, че няма да успее да запази самообладание. Голям смелчага, няма проблем да се изправи пред хиляди южняци, а се страхува от жената, която го е родила. Той грабна зеленото вълнено наметало от куката на стената, преметна го през рамо и се промуши покрай нея навън. Престори се, че не е кой знае какво, но добре знаеше, че това е най-скъпата и вещ.
Фестен чакаше отвън. Беше видимо притеснен и объркан. Бек разроши рижата му коса.
— Сега ти си мъжът тук. Нацепи дървата, а аз ще ти донеса подарък, нещо хубаво, като се върна от войната.
— От войната нищо хубаво не се е върнало досега — обади се майка му от прага.
Не беше ядосана като преди. Просто натъжена. До този момент Бек дори не беше осъзнал колко много по-едър от нея беше станал. Главата и едва стигаше до брадичката му
— Ще видим — каза той и слезе по стъпалата, под обраслите с мъх стрехи на къщата. Не се сдържа и се обърна. — Ами аз тръгвам.
— Почакай, Бек. — Тя се наведе към него и го целуна по челото. Целувката и беше едва доловима, лека като капка дъжд. Погали бузата му и се усмихна. — Сине мой.
Бек усети гърлото му да се стяга и сълзите да избиват. Стана му гузно за това, което и каза, радваше се, че най-после постигна своето, ядосваше се за всичките месеци, в които не бе успял да го направи, натъжи се, че тръгва, достраша го, развълнува се, и всичкото това накуп. Лицето му обаче остана сковано в безизразна гримаса, нито едно от напиращите чувства не взе надмощие. Докосна едва опакото на ръката и и побърза да се обърне, преди да се е разплакал като дете. Тръгна по пътеката. Тръгна на война.
Крачеше уверено, така си мислеше, че някога е направил баща му.
Набирането на войска не беше точно каквото бе очаквал.
Ситният ръмеж не успяваше да намокри никого, но беше достатъчен да накара всички да мижат и гушат глави между раменете, а също да потопи очакванията на Бек от събитието. Когато стигна в селото, настроението беше отдавна удавено. Хората, които бяха дошли да се включат във войската, или по-скоро са били принудени да дойдат, стояха в нещо, което в началото може би е наподобявало редици. Сега беше просто жвакаща с крака в калта, ръгаща се с лакти и ругаеща под носа тълпа. Повечето бяха млади момчета, прекалено млади според Бек. Хлапета, които никога не са виждали съседната долина, да не говорим за битка. Останалите бяха предимно посивели старци. Групата се допълваше и от неколцина недъгави и сакати. В единия край на скупчината, войниците на Ричи стояха, подпрени на копията си или отпуснати на седлата, и гледаха новите попълнения със същото пренебрежение и равнодушие, с което и Бек. С две думи — нищо общо със славната дружина, в която си бе представял, че един ден ще върши геройства.
Бек стискаше с едната ръка стегнато около врата си майчиното наметало, с другата топлата дръжка на бащиния меч под него и клатеше глава. Скарлинг Качулатия може и да бе тръгнал с обикновена сбирщина мъже и направил от тях армия, способна да прогони Съюза, но Бек не можеше да си представи дори за миг, че един ден някой ще съчинява песни за отчайващата тълпа пред очите му. По едно време видя една от новосформираните дружини да тръгва и когато огледа двамата дребосъци най-отпред, видя, че само единият носеше копие. Набиране на войска без раздаване на оръжие — такова нещо нямаше в песните.