Незнайно защо, може би заради прекалено многото часове, прекарани в мечти за този ден, очакванията му включваха самия Коул Ричи начело на войниците — човек, участвал във всяка битка от незнайно кога, човек на старите порядки. Може би дори да спре на него очи или да го потупа одобрително по гърба. Ето такива момчета ни трябват! Всички да видят това момче! Няма ли повече като него? Но от Ричи нямаше помен. Всъщност нямаше и от човек, който да знае какво прави в селото. За момент Бек извърна глава към калната пътека, по която беше слязъл, и сериозно се замисли дали да не се върне във фермата. Ако тръгнеше сега, щеше да е у дома преди здрачаване...
— Дошъл си да се включиш, а? — попита някой.
Беше нисък, но доста широкоплещест. Косата и наболата му брада бяха прошарени, а боздуганът на колана му имаше вид на видял доста употреба.
Бек не искаше да се излага. Отърси се от всякакви мисли за връщане.
— Дошъл съм да се бия — каза.
— Браво на теб. Викат ми Потопа. Аз ще водя следващата група, след като се запълни. — Той посочи към невзрачната групичка от момчета — някои имаха стари лъкове или къси брадвички, но повечето не носеха нищо освен дрехите на гърба си, а и те не бяха в завидно състояние. — Ако си дошъл за нещо повече от това, да плямпаш за битки, влизай в моята колона.
— Така и мисля да направя — отвърна Бек. Потопа имаше вид на човек, който различава меч от трион, пък и в коя точно колона да застане, нямаше значение. Затова той изпъчи гърди, тръгна наперено и се намести сред момчетата в задния край на групичката. Бяха толкова млади, че той стърчеше с една глава над всичките. — Аз съм Бек — каза.
— Колвинг — промърмори един.
Не беше на повече от тринайсет, на всичкото отгоре нисък и тантурест. Зяпаше с облещени от страх очи.
— Стодър — смотолеви друг с пълна уста.
Дъвчеше някакво противно на вид месо, имаше гузна физиономия, изхвръкнала напред долна устна и се поклащаше напред-назад като побъркан.
— Аз съм Брейт — изписка едно момче, по-малко и от Колвинг. Беше опърпан като просяк и мърдаше почернелите пръсти на единия си крак през широка цепка в ботуша.
На Бек, аха, да му дожалее за него, когато долови вонята му Брейт му подаде една кльощава ръка, но той не я прие. Беше зает да оглежда внимателно последния от групата. Беше по-голям от останалите, носеше лък през рамо и имаше дълъг белег през едната вежда. Сигурно просто беше паднал от някоя ограда, но независимо от това му придаваше по-опасен вид, отколкото му се полагаше. На Бек му се прииска и той да имаше белег.
— Ами ти?
— Рефт.
Той се ухили доволно и нещо в усмивката му не допадна особено на Бек. Почувства се, сякаш онзи му се присмиваше.
— Нещо смешно ли видя?
Рефт посочи с жест бъркотията наоколо.
— А ти нещо, дето да не е смешно?
— На мен ли се смееш?
— Не всичко се върти около теб, приятел.
Бек не беше сигурен дали онзи не го правеше на глупак, дали сам не се бе направил на такъв, или дали просто не се бе изнервил заради неоправданите си очаквания, но знаеше едно — започваше да се ядосва, при това бързо.
— Ти по-добре внимавай какво...
Осъзна, че Рефт не го слушаше. Гледаше някъде над рамото му, също както и останалите. Бек се обърна да види какво и едва не падна от изненада при вида на ездача зад гърба си. Яздеше висок, добър кон и седеше на още по-добро седло. Металът по сбруята беше излъскан до блясък. Мъжът беше на около трийсет, с гладка, чиста кожа и остър поглед. Носеше фино наметало с обкантени краища и дебела кожена яка с дълъг животински косъм. Единственото, което спести на Бек срама от неговото уж хубаво и ново наметало, бе това, че в сравнение с него останалите носеха направо дрипи.
— Добър вечер.
Гласът на ездача беше тих и мелодичен, а говорът му — почти несеверняшки.
— Добър вечер — отвърна Рефт.
— Добър вечер — каза Бек.
Проклет да е, ако остави Рефт да се прави на водач на групата.
Ездачът им се усмихна, сякаш бяха стари познати.
— Момчета, дали не бихте ме упътили към огъня на Коул Ричи?
Рефт посочи с пръст към тъмните силуети, очертани на фона на здрачаващото се небе, насядали под огрените от светлината на огъня клони на едно дърво.