— Помощ! — изписка пронизително. — Помощ!
— К’во бе?
Онзи клекна отново и продължи да сере.
Калдер профуча с тежки стъпки покрай него. Вече беше далече от огньовете на лагера. Хвърли поглед през рамо и видя единствено подскачащия хоризонт на тъмната земя. Но знаеше, че двамата още бяха зад него, чуваше ги. Прекалено близо зад него. Зърна проблясък на вода в подножието на един склон и в същия момент един от върховете на прекрасните му ботуши закачи нещо и той полетя във въздуха.
Падна по лице, тялото му се усука и запремята надолу, вече чуваше само собственото си скимтене при всеки следващ сблъсък с твърдата земя. Накрая се изпързаля и спря, но продължи да има усещането, че се движи. Помъчи се да стане, но не можа, нечии ръце го натискаха надолу.
— Пуснете ме, копелета!
Оказа се просто собственото му, натежало от калта наметало. Хвърли се напред и осъзна, че тръгва нагоре по склон, същия, по който сега слизаха убийците му. Обърна се рязко и падна в потока. Ледената вода го скова, не можеше да си поеме въздух.
— Голям бегач е тоя, а? — дочу боботещ глас през мощните удари на сърцето му, пулсиращи в ушите.
Последва го противно хилене. Защо винаги се хилеха накрая?
— Ъхъ. Я ти ми ела сега тука.
Чу се звънтенето на извадено от ножницата острие. Калдер си спомни, че той също имаше меч, и заопипва слепешката, с премръзнали, сковани ръце, докато се опитваше да стане. Успя единствено да застане на колене. По-близкият до него убиец тръгна напред и веднага след това падна настрани.
— К’во правиш бе? — попита другият.
За момент Калдер си помисли, че може би е извадил меча си и го е пронизал, но тогава осъзна, че той е все още на колана му, оплетен в наметалото. И не можеше да го освободи, дори и да имаше останала сила в ръката, а такава в момента почти нямаше.
— Какво? — смотолеви с набъбнал в устата език.
Нещо изскочи от тъмнината. Калдер изпищя и отчаяно вдигна ръце пред лицето си. Усети нещо да профучава покрай него, после го видя да се стоварва върху втория убиец и да го поваля по гръб на земята. В това време първият пълзеше нагоре по склона на брега и стенеше. Калдер видя към него да върви човек. С едната ръка премяташе лък през рамо и едновременно изваждаше меч от ножницата на колана с другата. Без да забавя крачка, онзи наръга пълзящия в гърба, приближи спокойно и застана срещу Калдер. Той се вторачи в тъмната фигура през разперените пред лицето си пръсти. В мислите му беше Сеф. Зачака смъртта.
— Гледай ти, самият принц Калдер. Човек не очаква да те види на подобно място.
Калдер бавно свали треперещи ръце. Познаваше този глас.
— Фос Дълбокото?
— Да.
Вълна от облекчение заля Калдер, от глава до пети. Идеше му да се смее. Или да повърне, едно от двете.
— Брат ми ли те праща?
— Не.
— Скейл е зает... зает... много... зает... — изръмжа всяка дума Плиткото, в такт със забиването на ножа му в тялото на втория убиец.
— Много зает — повтори Дълбокото, загледан в брат си, с безразличието, с което човек гледа друг да копае дупка. — Бие се и така нататък. Война. Добрата стара игра на мечове и походи. Обича войната Скейл, не може да и се насити.
— Вярно — съгласи се Плиткото, надвесен над убиеца, наръга го за последно и се надигна. Остана клекнал до трупа, с оплескани до лактите ръце — лепкави и лъщящи от черната кръв.
Калдер извърна очи и се насили да мисли за друго, освен за надигащия му се стомах.
— Откъде изникнахте вие двамата?
Дълбокото му подаде ръка и Калдер я прие.
— Чухме, че се връщаш от изгнание, и — знаейки колко популярен си навред — решихме да дойдем и да те държим под око. В случай че някой опита нещо. И тогава, не щеш ли...
Калдер се опря за момент на ръката на Дълбокото, докато световъртежът изчезне.
— И добре, че дойдохте. Още малко да се бяхте забавили, и щеше да се наложи сам да ги убия.
Калдер се изправи, кръвта се върна в главата му и той шумно се изповръща върху стириянските си ботуши.
— О, нещата със сигурност щяха да загрубеят — отбеляза тържествено Дълбокото.
— Ако само беше успял да отплетеш меча от това префърцунено наметало, щеше да ги накълцаш на парчета — каза Плиткото, докато слизаше по брега и влачеше нещо след себе си. — Първо хванахме този. Пазеше конете им.
Той захвърли нещото в краката на Калдер. Оказа се младо момче. Лицето му беше опръскано с кал.