— Добра работа. — Калдер изтри уста в ръкава си. — Баща ми винаги казваше, че вие двамата сте едни от най-добрите хора, които познава.
— Странно — ухили се до уши Плиткото. — На нас ни казваше, че сме най-лошите.
— И в двата случая не знам как да ви се отблагодаря.
— Злато — каза Плиткото.
— Ъхъ — каза Дълбокото. — Златото върши работа.
— Ще го имате.
— Знам. Затова те обичаме, Калдер.
— Е, също заради невероятното ти чувство за хумор — добави Плиткото.
— И за красивото лице, хубавите дрехи и оная нагла усмивка, дето си проси да и фраснеш един.
— И за безкрайното уважение, което изпитваме към баща ти. — Плиткото склони почтително глава. — Но, да, предимно за доброто старо златце.
— Последна почит за мъртвите? — попита Дълбокото и сръчка с върха на ботуша си единия от труповете.
Сега, след като се бе отърсил от шока, след като сърцето му бе престанало да блъска в главата и кръвта се беше дръпнала от лицето му, Калдер се опита да помисли трезво. Да прецени какво може да извлече от ситуацията. Можеше да ги отнесе на Ричи, за да му кипне кръвта. Да опиташ да убиеш мъжа на дъщеря му, при това в собствения му лагер — сериозна обида. Особено за човек на честта. Можеше и да ги довлече до Дау, да ги стовари в краката му и да иска възмездие. Но и двете възможности криеха рискове, най-вече защото не знаеше кой стои зад всичко това. Когато планираш да направиш нещо, винаги първо помисли за варианта да не правиш нищо, това знаеше Калдер, почакай и виж какво ще излезе. Най-добре ще е да остави реката да се погрижи за копелетата, да се направи, че нищо не се е случило, и така да хвърли враговете в неведение.
— В реката — каза той.
— Ами този? — посочи с ножа си към момчето Плиткото.
Калдер се надвеси над него и стисна замислено устни.
— Кой те изпрати? — попита накрая.
— Аз само пазех конете — прошепна хлапето.
— О, хайде стига — каза Дълбокото, — не искаме да те колим.
— Аз нямам нищо против — каза Плиткото.
— Нямаш ли?
— Никакъв проблем не ми е.
Той стисна момчето за гушата и навря ножа в носа му.
— Не! Не! — изпищя хлапето. — Казаха Десетократния! Те казаха Брод Десетократния!
Плиткото го пусна обратно в калта, а Калдер въздъхна.
— Дъртото пъпчиво копеле. — „Защо ли въобще не съм изненадан — помисли си. — Сигурно Дау му е наредил да го свърши, а може пък сам да е поел инициативата. При всички положения хлапето не знаеше достатъчно.“
Плиткото превъртя ножа в ръката си и острието проблесна зловещо на лунната светлина.
— Е, какво да бъде за младия господин Аз-само-пазех-конете?
Инстинктът подсказваше на Калдер да каже „Убий го“ и да се приключва. Хем бързо, хем просто, хем без излишни рискове. Но в последно време той все по-често се замисляше за проява на милост. Навремето, когато беше още млад глупак или поне по-млад глупак, щеше да нареди да го убият, без да му мигне окото, ей така, за забавление. Тогава си мислеше, че така отстрани ще изглежда голям и силен. Че така ще накара баща си да се гордее с него. Не се получи. „Преди да пратиш човек при пръстта — каза му тогава баща му с пълен с разочарование глас, — увери се, че нямаш повече полза от него жив. Някои хора ще смачкат нещо под подметката си просто защото могат. Но те са прекалено глупави, за да знаят, че нищо не говори повече за власт от проявата на милост.“
Хлапето преглътна тежко и го погледна с насълзени, ококорени от страх очи. Именно власт искаше Калдер, повече от всичко друго, затова първата му мисъл бе да бъде милостив. Наистина се замисли. Натисна с език сцепената си устна — болеше, много.
— Убий го — каза той и се обърна на другата страна.
Момчето изхлипа сподавено. Смъртта винаги те хваща неподготвен, дори когато я чакаш Мислиш си, че си нещо повече от другите, винаги очакваш милост. Само дето никой не е по-специален от другия. Калдер чу плясъка на тялото във водата, когато Плиткото го изтърколи в потока. Свърши се. Тръгна с мъка нагоре по склона, като не спираше да ругае под носа си за подгизналото, залепнало за гърба му наметало, за съсипаните ботуши и сцепената уста. Замисли се дали и той ще бъде изненадан, когато дойде неговият ред. Сигурно.
Така е редно
— Вярно ли е? — попита Дрофт.
— Ъ?
— Вярно ли е? — Момчето кимна към Пръста на Скарлинг, щръкнал гордо на малката могила. Наближаваше пладне и сянката му се беше стопила до просто петънце в основата. — Че Скарлинг Качулатия е погребан там?
— Съмнявам се — отвърна Гушата. — Че защо да е.