— Не е ли това причината да го наричат Пръста на Скарлинг?
— А как иначе да му казват? — намеси се Прекрасна. — Чепа на Скарлинг?
Брак повдигна учудено рунтави вежди.
— Сега като го каза, май наистина прилича малко на...
— Не, имам предвид — прекъсна го Дрофт, — защо ще го наричат така, ако не е погребан там?
Прекрасна го изгледа така, сякаш беше най-големият идиот в Севера. Той можеше и да е, кой знае?
— Край фермата на мъжа ми — така де, моята ферма — минава поток, на който му викат Ручея на Скарлинг. И сигурно има още поне петдесет такива из целия Север. Според легендите точно там той спрял да утоли жаждата си, преди да дръпне някоя от речите си, да поведе нападение или да даде отпор на врага — всичките тия неща, дето се пеят в песните за него. В действителност обаче, ако въобще е стигал на един ден езда от потока, най-много да е спрял да се изпикае в него. Това е то да си герой. Всеки иска по малко от славата ти. — Тя кимна към Уирън-от-Блай, който беше коленичил пред Меча, сключил ръце като за молитва и затворил очи. — След петдесет години сигурно ще има една дузина Ручеи на Уирън, пръснати из ферми, в които кракът му не е стъпвал, и идиотите като теб ще сочат с пръст и с насълзени очи ще питат: „Вярно ли е, че Уирън-от-Блай е погребан край този поток?“.
Тя тръгна нанякъде, като не спираше да клати недоумяващо глава.
— Само питах, какво толкова? — увеси рамене Дрофт. — Мислех, че и на Героите им викат така, защото под тях са погребани герои.
— Кой го е грижа кой къде е погребан? — промърмори Гушата и се замисли за всички онези, които той самият бе погребал. — Веднъж легне ли човек в земята, е просто пръст. Пръст и истории за него. А хората и историите за тях малко си приличат.
— И с всяко следващо разказване — още по-малко — кимна Брак.
— Ъ?
— Вземи Бетод например — каза Гушата. — Като слушаш историите за него, ще си речеш, че е бил най-големият злодей, стъпвал в Севера.
— Е, не е ли?
— Зависи кого питаш. Враговете му много не го долюбваха, а мъртвите са ми свидетели, той имаше много. Но виж всичко, което е направил. Много повече е от онова, което Скарлинг е постигнал. Прокара пътищата, по които вървим, половината градове той ги строи. Сложи край на войните между клановете.
— Като започна война със Съюза.
— Е, вярно. Монетата има две страни, но точно това ми е мисълта. Хората обичат простите истории. — Гушата изгледа намръщено изгризаните си до кръв нокти. — Но
самите хора не са просто устроени.
Брак тупна здраво Дрофт по гърба.
— С изключение на теб, а, хлапе?
— Гуша!
Нещо в тона на Прекрасна накара всички да извърнат като един глави. Гушата скочи на крака. Не точно, просто най-близкото до скок, на което беше способен в последно време. Забърза към нея, доколкото можа — проклетото коляно пращеше като счупени съчки при всяка крачка и запращаше остри бодежи чак до гърба.
— Какво виждаш?
Той примижа и засенчи очи с длан, в опит да избистри поне малко размазаната долина. Обходи с поглед Стария мост, нивите и синорите, пасищата и реката, хълмовете отвъд.
— Долу, при брода.
Сега ги видя и стомахът му се сви. Просто няколко ситни точици, но със сигурност — хора. Газеха през плитчините и катереха покрития с чакъл бряг. Северният бряг. Неговият бряг.
— Мамка му.
Бяха прекалено малко, за да са войници от Съюза, но идваха от юг — значи, хора на Кучето. А това означаваше, че най-вероятно...
— Сухара се връща. — Дрезгавият шепот на Тръпката беше последното, от което имаше нужда зад гърба си. — И си е намерил нови приятели.
— Хващай оръжието! — извика Прекрасна.
— Ъ? — зяпна Агрик с тенджера в ръце.
— Оръжие, глупако!
— Мамка му!
Агрик и брат му се засуетиха напред-назад, викаха един на друг, отваряха раници и ръсеха вещи по отъпканата трева.
— Как мислиш, колко са? — Гушата потупа джоба си, но далекогледът беше изчезнал. — Къде ми е.
— Двайсет и двама — изръмжа Брак, притиснал далекогледа на Гушата към окото си.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
Прекрасна се почеса по дългия белег на остриганата си до кожа глава.
— Двайсет и двама. Двайсет и двама. Двайсет. и двама.
Колкото повече го повтаряше, толкова по-зле ставаше. Изключително гадна бройка. Прекалено много да победиш, без да поемаш сериозен риск, но достатъчно малко, че с терена на тяхна страна и добра поличба от руните на Уирън да е постижимо. Прекалено малко, за да отстъпят, без да се наложи после да дават обяснение на Дау.
— Мамка му.
Гушата хвърли поглед на Тръпката и улови този на здравото му око. Знаеше, че и той обмисля бройката и че е стигнал до същия извод. Само дето него не го беше грижа нито колко кръв ще се пролее, нито колко от момчетата му ще са обратно при пръстта заради проклетия хълм. А Гушата го беше грижа. Може би дори повече от нужното напоследък. В това време хората на Сухара вече бяха минали реката и навлизаха сред пожълтелите ябълкови дървета между плитчините и подножието на хълма. Вървяха към Героите.