Йон се появи между два от каменните блокове с наръч съчки в ръце.
— Отне ми повечко време, но намерих малко... — каза той запъхтян от изкачването. — Какво?
— Оръжие! — изрева насреща му Брак.
— Сухара се връща! — добави Атрок.
— Мамка му.
Йон пусна съчките в краката си и едва не се спъна в купчината, докато тичаше към нещата си.
Тежко решение трябваше да вземе Гушата и без никакво време за колебание. Но това е то да си главатар. Ако беше търсил лесния път, да си беше останал дърводелец. Е, и в този занаят не беше леко, от време на време се налага да изхвърлиш някой опропастен крак на маса или нещо друго, но рядко да изложиш на риск живота на приятел.
През целия си живот беше останал верен на идеята, че човек трябва да постъпва, както е редно, нищо че за нея в последно време никой не даваше пет пари. Избираш главатар, избираш страна, събираш дузина и се държиш за тях, оставаш им верен, пък каквото ще да довее вятърът. Беше стоял зад Три дървета, докато не загуби дуела с Кървавия девет. После стоя зад Бетод до самия край. Сега, за добро или зло, стоеше с Дау Черния, а той искаше от него да държи хълма. Той и момчетата му бяха бойци, с това си вадеха хляба. А в живота на всеки боец, рано или късно, идва време, когато хвърляш руните и тръгваш на бой. Просто така е редно.
— Така е редно — просъска под носа си.
Или пък, дълбоко под тревогите и бръщолевенето за залеза над водата, в него беше останало едно, макар и нищожно малко, но още тлеещо въгленче от онова копеле Кърнден Гушата, което по-скоро би проляло всичката кръв в Севера, отколкото да отстъпи каквото и да било на когото и да е. Онзи млад Кърнден, който навремето беше като заседнала кост в гушата на всички.
— Хващайте оръжието! — изрева той. — Пълно бойно снаряжение!
От това нямаше нужда, но добрият главатар винаги крещеше, така е редно. Йон тършуваше из дисагите на товарния кон и дърпаше навън огромната ризница на Брак. От другата страна Скори изтегли копието си и свали с рязко движение навитата около блестящия му връх непромокаема мушама, като не спираше да си тананика под носа. Прекрасна наниза тетивата на лъка си с добре отработени, сигурни движения, пробва я и тя бръмна напевно. А в това време Уирън не беше помръднал от място, продължаваше да стои на колене пред Меча.
— Главатар.
Скори му хвърли меча, прибран в ножницата, с увит около нея мърляв колан.
— Благодаря — отвърна Гушата и го хвана във въздуха.
В действителност не беше с нищо благодарен за случващото се. Препаса го. Докато закопчаваше токата, в главата му се занизаха спомените за хилядите пъти, когато го беше правил, в други страховити времена. Спомени за други хора, които отдавна бяха при пръстта. Мътните го взели, колко беше остарял.
Дрофт стоеше неподвижно, оглеждаше се и свиваше нервно юмруци. Прекрасна мина покрай него, плесна го по тила и той се заоглежда объркано, докато тя, вече отминала, разхлабваше и пренареждаше с треперещи пръсти стрелите в колчана си.
— Главатар.
Тя подаде на Гушата щита му и той провря ръка в широкия ремък на гърба. Тесният се намести удобно в стиснатия му юмрук — пасваше, гладък и мек като добре познат стар ботуш.
— Благодаря. — Гушата хвърли поглед към Тръпката, който стоеше отстрани със скръстени ръце и гледаше приготовленията на дузината. — Какво ще кажеш, момче? В първата редица?
Тръпката килна назад глава и здравата половина на лицето му се разтегли в усмивка.
— Първата и в средата — отвърна с дрезгав глас и се отправи с небрежна походка към пепелта от огъня.
— Можем да го убием — промърмори Прекрасна. — Не ме интересува колко кораво копеле е, една стрела във врата и готово.
— Не е виновен, просто донесе лошите вести.
— Понякога не е лоша идея да застреляш вестоносеца — пошегува се Прекрасна, но нещо в тона и прозвуча достатъчно сериозно. — Така не може да отнесе вести обратно.
— С него или без него, задачата ни е една и съща. Да държим Героите. Войници сме. Малко бой не е причина да пълним гащите.
Думите почти го задавиха — той самият почти непрекъснато пълнеше гащите, от сутрин до вечер, но най-вече по време на битка.