— Да, мамка му!
Йон завъртя секирата във въздуха и изтръгна ремъка на ризницата си от ръцете на Брак.
Тръпката се ухили и изплези език.
— Атрок и Агрик, изтегляте се и заставате на фланговете.
— Разбрано — отвърнаха двамата в един глас.
— Скори, ако някой излезе отстрани, преди да сме готови, сръгай го. След като затворим кръга, заставаш зад нас като втора редица.
Скори продължи да си тананика, не отговори, но разбра задачата си.
— Уирън. Ти си ядката в черупката.
— Не. — Той вдигна високо над главата си Меча и топката на дръжката му улови слънчевите лъчи. — Това е ядката. Което значи, че аз съм... просто... люспата между ядката и черупката.
— Абе люспа си, спор няма — промърмори под носа си Прекрасна.
— Бъди която си искаш част от ядката — каза Гушата, — стига да си на вярното място, когато се пропука черупката.
— О, там съм, бъди сигурен. Никъде не мърдам, докато не ми покажеш съдбата ми. — Уирън свали качулката и прокара пръсти през залепналата за главата му коса. — Точно както предрече Шоглинг.
Гушата въздъхна тежко.
— Нямам търпение. Въпроси? — Настъпи мълчание и само вятърът тихо прошумоля в тревата. Нарушиха го пляскането на длани от последните ръкостискания и ръмженето на Брак, когато най-после успя да закопчае последния ремък на ризницата на Йон. — Добре. В случай че не ми се удаде да го кажа после, за мен беше чест да се бия редом с вас. Или поне чест да се влача редом с всички ви из целия Север, в студ, дъжд, виелица и жега. Не забравяйте какво ми каза навремето Руд Три дървета: и нека ние ги избием, не те нас.
— Най-добрият съвет по време на война, който някога съм чувала — ухили се Прекрасна.
Момчетата на Сухара се появиха в подножието на склона — солидна група. Без да бързат, тръгнаха нагоре към Децата. Вече не приличаха на точки. Ни най-малко. Хора, личеше дори отдалече, с цел и посока. Тук-там в групата проблясваше метал. На рамото на Гушата се стовари една тежка длан и той подскочи. Когато се обърна, пред него стоеше Йон.
— Да поговорим, главатар?
— Какво има? — попита Гушата, въпреки че вече знаеше отговора.
— Обичайното. Ако ме убият.
Гушата закима нетърпеливо.
— Да, ще намеря синовете ти и ще им дам дела ти.
— И още?
— И ще им кажа за баща им.
— Всичко?
— Всичко.
— Хубаво. И да не разкрасяваш много, старче, чу ли?
— Така като ме гледаш, напоследък дали разбирам нещо от разкрасяване? — посочи Гушата към мърлявото си палто.
Докато си стискаха ръцете, на Гушата му се стори, че долови едва забележима усмивка на устните на Веселяка.
— Не, главатар, не и напоследък — отвърна Йон и когато се отдалечи, Гушата се замисли кой ли щеше да иска да чуе за него, когато той се върнеше обратно при пръстта. Кърнден Гушата нямаше никого, цялото му семейство беше на върха на този хълм.
— Време за приказки — каза Прекрасна.
Сухара беше оставил хората си назад, при Децата, и сега вървеше към Героите с празни ръце и широка усмивка. Гушата изтегли меча си и тежестта в ръката му, макар и плашеща, му вдъхна известен кураж. Познаваше добре остротата на това острие, постигната с години наред точене край лагерния огън. Само парче стомана, но с живот и смърт, събрани в едно по дължината на острието.
— Дава сили, нали? — Тръпката застана до него и превъртя ръкохватката на секирата в големия си юмрук. Дебелата дръжка на бруталното изделие беше нашарена с къси шипове и завършваше с масивно, нащърбено, но лъщящо от чистота острие. — Човек винаги трябва да е въоръжен. Пък макар и само заради усещането на стоманата в ръцете.
— Мъж без оръжие е като къща без покрив — промърмори Йон.
— Рано или късно, и двете ще протекат — довърши Брак.
Сухара спря на склона. Беше се приближил предостатъчно, за да го стигне коя да е стрела.
— Хе-хей, Гуша! Още си там горе, а?
— За беда, да.
— Добре ли спиш напоследък?
— Не бих отказал една пухена възглавница. Да не би да ми носиш?
— Ще ми се да имах една и за теб. Това там Коул Тръпката ли е?
— Ъхъ. Доведе две дузини със себе си.
Струваше си да пробва, каза си Гушата, но Сухара посрещна това с усмивка.
— Добър опит. Никого не е довел. Отдавна не сме се виждали, Коул. Как я караш?
Тръпката не отвърна, просто сви едва-едва рамене.
— Така значи, само толкова? — повдигна въпросително вежди Сухара.
Последва ново свиване на рамене. И небето да паднеше отгоре му, помисли си Гушата, нямаше да му направи по-голямо впечатление.
— Както искаш — каза Сухара. — Слушай, Гуша, мога ли да си получа обратно хълма?