Гушата намести пръсти около дръжката на меча. Изгризаната кожа около ноктите му
пареше от болка.
— Мисля да поостана още няколко дни — каза.
Сухара смръщи вежди. Не му допадна отговорът.
— Виж, Гуша, онази вечер ти ми даде шанс, сега ти връщам услугата. Има си начин как стават нещата и което е редно, редно е. Няма как да не си забелязал, че водя нови приятели. — Той посочи с палец през рамо към Децата. — Та ще те питам пак. Може ли да си получа обратно хълма?
Последен шанс. Гушата пое дълбоко въздух и се провикна срещу вятъра.
— Боя се, че не, Сухар! Боя се, че ще трябва да се качиш тук и да го измъкнеш от ръцете ми!
— Че колко имаш там горе? Девет? Срещу моите две дузини?
— Изправяли сме се срещу такива като теб при по-малки шансове и пак сме се справяли! — отвърна Гушата, но като се замисли, никога по желание.
— Браво на вас, мамка ви! На твое място нямаше да съм толкова доволен! — Сухара понижи тон и продължи с уговорките: — Слушай, няма причина да стигаме дотам, нещата да се оплескат напълно...
— Няма — отвърна Гушата. — Освен тази, че сме в проклета война!
Той осъзна, че несъзнателно беше изревал с пълно гърло последното и в тона му се бе прокраднала повече злоба, отколкото бе възнамерявал.
Доколкото виждаше от това разстояние, усмивката на Сухара съвсем се бе стопила.
— Както кажеш — рече той. — Просто реших да ти върна услугата, нищо повече.
— Хубаво от твоя страна. Оценявам го. Но не мога да мръдна оттук.
— Повече от жалко.
— Ъхъ. Но това е положението.
Сухара пое дъх, сякаш, аха, да заговори, но вместо това млъкна. Но не тръгна обратно, остана на място. Гушата също не помръдна. Не помръднаха и момчетата от дузината му, просто стояха и гледаха надолу от билото. Тези на Сухара пък ги гледаха отдолу. Стана тихо на Героите, чуваха се само тихото свистене на вятъра и от време на време пърхането на птичи криле в небето или жуженето на някоя пчела в тревата. Тишина и спокойствие. Доколкото е възможно по време на война.
Накрая Сухара затвори уста, обърна се и тръгна обратно по стръмния склон към Децата.
— Можех да му пусна една стрела — промърмори Прекрасна.
— Знам, че можеше — отвърна Гушата. — Ти пък знаеше, че не биваше.
— Знам. Просто казвам.
— Може пък да размисли и да се откаже — обади се Брак, но вътрешно май сам не си повярва.
— Не. И на него, колкото и на нас, това никак не му е по вкуса, но веднъж вече отстъпи. Шансът сега е на негова страна дотолкова, че да не може да го стори отново. — Гушата почти прошепна последните думи. — Няма да е редно. — В това време Сухара стигна Децата и изчезна зад един от каменните блокове. — Всички без лъкове, обратно сред Героите. И чакате момента.
Отново стана тихо. Проклетата болка в коляното на Гушата пак го споходи, докато прехвърляше тежестта си от крак на крак. Някъде отзад се разнесоха гласове — Йон и Брак се препираха за нещо, докато сформираха нищо и никаквата си редица от щитове. После пак тихо. Войната е деветдесет и девет дни скука и от дъжд на вятър един — умопомрачителен ужас. Гушата имаше неприятното чувство, че този беше от последните и всеки момент щеше да се стовари отгоре му с всичка сила.
Агрик беше забил няколко стрели в земята пред себе си и перата им потрепваха от вятъра като снопчетата семена по върховете на високата трева. Той се поклащаше на пръсти и пети и потриваше замислено наболата си брада.
— Може пък да изчакат да се стъмни.
— Не. Щом са му изпратили още хора, значи, Кучето иска хълма веднага. Съюзът иска Героите. Сухара няма да рискува с чакане, в случай че и на нас ни дойде помощ.
— Тогава... — промърмори Дрофт.
— Мисля, че ще тръгнат сега.
По някаква злощастна случайност в момента, в който Гушата каза „сега“, от сенките на Децата взеха да излизат хора. Оформиха стегнат ред и тръгнаха с равномерна крачка нагоре. Около дузина вдигнаха първата редица от щитове. Над раменете на тези в средата проблеснаха върховете на копията на мъжете от втората редица, а по фланговете, също така добре скрити зад щитовете, застанаха стрелците.
— Старият стил — каза Прекрасна, докато запъваше първата стрела в тетивата.
— Друго не бих очаквал от Сухара — отвърна Гушата. — Той самият е от старите времена.
„Точно както и аз, — помисли си. — С него сме две древни останки, които незнайно как издаяниха така незаслужено много. И сега се готвим да се изпотрепем. По стария начин, ако не друго. Ще го направим, както едно време, както е редно.“ Той погледна от двете си страни с надеждата да зърне отделилите се групи, но не видя нищо. Или пълзяха във високата трева, или чакаха.