Агрик опъна лъка и опря тетивата в намръщеното си лице.
— Кога да стрелям?
— Когато си сигурен, че ще удариш нещо.
— Някой конкретно?
Гушата прокара език по предните си зъби.
— Когото си сигурен, че ще свалиш. — Не, трябваше да го каже както си беше. И защо не? Най-малкото за това трябваше да му стиска, да го каже както си е. — Когото си сигурен, че ще убиеш.
— Ще дам най-доброто от себе си.
— Ще съм по-доволен, ако дадеш най-лошото.
— Разбрано.
Агрик пусна първата стрела — просто да пробва разстоянието. Тя прелетя над главите на момчетата на Сухара и ги накара да приклекнат зад щитовете. Стрелата на Прекрасна избръмча, след като се заби с глух удар в един от щитовете. Човекът зад него изостана и разтегли редицата. А тя и бездруго беше започнала да се разпокъсва, независимо от виковете на Сухара — едни бързат повече, други се изморяват по-бързо от проклетия склон.
Дрофт пусна своята стрела, но тя мина прекалено високо и отиде почти до каменния кръг на Децата.
— Мамка му! — изруга той и грабна с трепереща ръка нова стрела.
— Кротко, Дрофт, спокойно. Дишай — успокои го Гушата, въпреки че за него самия в момента дишането беше предизвикателство.
Той открай време не си падаше много по стрелите. Особено, това се подразбираше, когато се сипеха отгоре му Нищо и никаква работа е това стрелата, но колкото и малко да е острието и — докарва ти смъртта като едното нищо. Спомни си пороя от стрели, който се изсипа върху редицата им при Айнуорд, приличаха на ято разгневени птици. Няма къде да бягаш. Просто стоиш и се надяваш.
Сега една от стрелите на момчетата на Сухара полетя право към него и той пристъпи встрани към един от Героите, като едновременно с това приклекна зад щита си. И не му беше никак забавно да я гледа как се върти във въздуха и се спуска над главата му, никога не знаеш дали вятърът няма да я подхване в последния момент и да я отнесе накъдето не трябва. Тя отскочи от каменния блок и отлетя настрани. Но дори в тревата, стрелата си е стрела — носи смърт.
Стрелецът, изстрелял я, коленичи и се засуети с колчана си, но стената от щитове на другарите му не спря заради него и продължи да пълзи нагоре по склона. Миг по-късно стрелата на Атрок се заби в корема му Гушата го видя да отваря уста от изненада и да изпуска току-що извадената от колчана стрела. В следващия момент чу вика му, който се проточи в пронизителен писък. И независимо че той можеше да означава единствено повече шанс за оцеляване, Гушата не изпита радост да го чуе. Не му допадаше много мисълта, че след някоя и друга минута той самият може да вие така.
Единият край на стената от щитове се разтегли назад, когато мъжете извърнаха глави към пищящия стрелец. Не знаеха да спрат да му помогнат ли, или да продължат нагоре — по-вероятно, дали не ги чака и тях същата участ. Сухара излая някаква команда и изправи редицата, но следващата стрела на Прекрасна прелетя току над главите на мъжете в нея и тя отново се огъна. Височината беше съюзник на Гушата, неговите хора стреляха косо и стрелите им летяха доста по-бързо. Тези на Сухара от своя страна трябваше да вдигат лъковете почти отвесно нагоре, където ветровете носеха стрелите им накъдето си поискат. Но независимо от това опасността оставаше. Днес нищо нямаше да се реши само със стрели.
Гушата остави Дрофт да пусне още една стрела надолу и сграбчи рамото му.
— Връщай се горе при другите.
Момчето се дръпна сърдито и почти изкрещя от гняв. Сигурно бе обладан от духа на битката, кой го знае човек кога ще го хванат бесните и кога не. Сковаващ страх и умопомрачителен бяс — двете страни на листото коприва, не ти трябва да докосваш коя да е. Гушата заби пръсти в рамото на момчето и го придърпа към себе си.
— Казах, обратно при другите!
Дрофт преглътна задавено, явно тежестта на ръката на Гушата успя да му върне мисълта в главата.
— Разбрано.
Той изтича приведен към Героите и изчезна зад един от камъните.
— Изтегляй се, когато се наложи — извика Гушата на Прекрасна. — Без рискове!
— Естествено! — изсъска му през рамо тя, докато запъваше нова стрела в тетивата.
Той тръгна предпазливо назад, като си отваряше очите на четири за стрели. Когато стигна зад Героите, се обърна и забърза към средата на кръга. Обзе го радост от няколкото мига сигурност повече и същевременно се проклинаше наум за малодушието си.
— Стигнаха до... аа!
Стъпи накриво и глезенът му се изкълчи болезнено. Стисна зъби, докуца до другите и застана в оформената редица в средата.