— Добре ли си? — Уирън се надвеси над него. Държеше огромния меч за острието, под дръжката. Сивата стомана беше опръскана и омазана в червено. Окървавена, както му е редът. Веднъж изваден от ножницата, мечът трябва да бъде окървавен. — Добре ли си?
— Да, мисля.
Пръстите на Гушата бяха вкочанени около ремъка на щита и той не можеше да намери сили да ги разтвори. Накрая успя и пусна щита на тревата до себе си. По него, наред със стотиците стари рани, белееха няколко пресни резки, а матовата желязна топка в центъра се бе сдобила с нова вдлъбнатина.
— Какво стана? — Късо остриганата коса на Прекрасна беше сплъстена от кръв. Тя потърка очи с опакото на ръката си. — Ранена ли съм?
— Драскотина — каза Скори и внимателно опипа с палци мястото на главата и.
До нея, Дрофт беше коленичил и се поклащаше бавно напред-назад. Притискаше с длан ръката си, по която кръвта се беше стекла до върховете на пръстите.
Слънцето проблесна в очите на Гушата и го накара да замига.
— Връщайте се, шибаняци! Елате, проклети страхливци!
Йон се бе изправил между два от Г ероите и крещеше към Сухара и хората му.
Нямаше смисъл. Всеки е страхливец. Страхливец и герой ведно, зависи как ще се обърнат нещата. Те нямаше да се върнат. Бяха оставили осем трупа след себе си. Нямаше да се върнат. За това се молеше Гушата на старите богове от това свято място.
Скори си тананикаше тихо, тъжно, докато вадеше от кесията на колана си иглата и конците, за да се заеме с шиене на раните. Няма радостни песни след края на битката. Те се пеят преди нея и обикновено преиначават действителността.
Гушата осъзна, че мисли за това, колко добре всъщност се бяха наредили нещата. Повече от добре. Само един мъртъв. Тогава погледът му спря на глуповатото изражение на физиономията на Атрок, на кръстосания му поглед и разпраната от секирата на Червения гарван кожена риза, сякаш сляла се в едно с кървавата пихтия на вътрешностите му. Призля му от самата мисъл, че се чувстваше доволен от изхода на битката. Знаеше, че тази гледка щеше да остане завинаги с него, редом със стотиците други. Всеки носи някакъв товар на плещите си.
Легна на тревата и се загледа в плуващите по небето облаци. Също като спомените му, нижеха се един след друг. Добрият водач не трябва да се вайка за избора, който е направил, така му казваше навремето Три дървета, но добрият водач не може да спре да го прави.
Беше постъпил, както е редно. Може би. А може би такова нещо не съществуваше.
ДЕН ПЪРВИ
Армия от мъже със здрав разум в главите би побягнала. Шарл дьо Монтескьо
Тишина
Ваше Кралско Величество,
Лорд Баяз, Първия магус, предаде на маршал Крой Вашето настоятелно желание да се сложи бърз край на военните действия. Ето защо маршалът изготви нов план за въвличане на Дау Черния в една-единствена, решителна битка и сега цялата армия кипи от дейност.
Дивизията на генерал Яленхорм води похода и напредва от здрач до зори. Само на час-два път я следва авангардът на дивизията на генерал Митерик. Човек ще рече, че двамата са се впуснали в дружеска надпревара кой пръв да влезе в схватка с врага. Междувременно лорд-губернатор Мид бе отзован от Олесанд. Планът е трите дивизии да се съберат при град, на име Осранг, откъдето да поемат заедно на север, към Карлеон и победа.
Аз пътувам с щаба на генерал Яленхорм, в челната редица на похода. Напредъкът ни е донякъде затруднен от лошите пътища и променливото време — слънцето се обръща в порой за секунди. Генералът обаче не е човек, който ще спре пред усилията ни на природа, ни на враг. Разбира се, в случай че се натъкнем на северняците, веднага ще уведомя Ваше Величество за изхода от сражението.
Ваш най-верен и смирен слуга,
Бремър дан Горст,
кралски наблюдател на военните действия в Севера
Трудно можеш да го наречеш зора. Онова едва забележимо, траурно сиво просветляване на хоризонта, преди слънцето да тръгне пълзешком нагоре и да оцвети небето. Почти без жива душа наоколо, а малцината мярнали се — само призрачни силуети в мрака. Празно поле, превърнато в земя на мъртвите. Любимото време от деня на Горст. Човек почти може да си повярва, че никога повече няма да се наложи да говори.