— Безобиден? Виждала ли си как се бие?
— Виждала съм го да се дуелира.
— Не е същото.
Реакцията му я накара да се замисли. Искаше да разбере повече.
— Ти виждал ли си го да се бие?
— Да.
— И?
— И. радвам се, че е на наша страна.
— Оо, мъничкият ми. — Тя докосна с показалец върха на носа му. — Да не те е страх от него?
Хал се отдръпна и се претърколи обратно по гръб.
— Малко. Всеки с мозък в главата трябва поне малко да се страхува от Бремър дан Горст.
Това я изненада. Не подозираше, че Хал се страхува от нещо. Продължиха да лежат мълчаливо, под леко поклащащия се от вятъра брезент на палатката.
Почувства се виновна. Наистина обичаше Хал. В деня, в който и предложи, тя обмисли всички страни от предложението му. Всяко „за“ и „против“, преди категорично да отсъди в негова полза. Той беше добър човек. Един от най-добрите. Превъзходни зъби. Честен, смел, верен до гроб. Но това не стига. Ето защо той имаше нужда от прагматик до себе си, някой, който да го направлява през бързеите на живота. Ето защо той се нуждаеше от нея.
— Хал.
— Да?
Тя се претърколи към него, притисна се в топлото му тяло и прошепна в ухото му.
— Обичам те.
Трябваше да признае, наслаждаваше се на властта, която имаше върху него. Толкова малко му трябваше, за да грейне от щастие.
— Добро момиче — прошепна той и я целуна.
Тя отвърна на целувката и зарови пръсти в косата му Всъщност какво е любовта, ако не това, да намериш човека, който ти подхожда? Който те допълва. Някой, с когото да работиш. И върху когото да работиш
Алис дан Бринт беше достатъчно красива, достатъчно умна и от достатъчно добро потекло, за да не представлява общуването с нея срам в очите на другите, но същевременно недостатъчно красива, умна и от добро потекло, за да представлява заплаха. Сравнително малобройна прослойка от обществото, идеалната според Финри, за привличането на приятелка, за която да не се тревожи, че ще я засенчи. Финри не обичаше да бъде
засенчвана.
— Намирам го доста трудно, привикването към всичко това... — промърмори Алис и изгледа през руси мигли маршируващата покрай тях колона войници. — Да си през цялото време заобиколена от мъже, не се свиква лесно.
— Няма как да знам. Моят дом винаги е бил в армията. Майка ми почина, когато съм била съвсем малка, баща ми ме отгледа.
— О. съжалявам.
— Защо? На баща ми му липсва, предполагам, но на мен? Не я помня.
Настъпи неловко мълчание. Нищо чудно, осъзна Финри, казаното от нея бе съпоставимо с ефекта на боздуган в главата.
— Ами твоите родители — попита тя.
— И двамата са мъртви.
— О.
Това допълнително влоши нещата. Както изглеждаше, повечето и разговори криволичеха между нетърпимост и раздразнение и вина от казаното. Реши твърдо да опита да проявява повече търпимост, но това не беше първият случай да го прави и досега никога не беше успявала. А може би трябваше да си държи устата затворена, но и това беше опитвала неведнъж, с още по-жалък резултат. Заслуша се в ритмичното чаткане на копитата и громолящия тропот на ботуши по черния път. От време на време някой недоволен от строя офицер крясваше заповед.
— Тръгваме на. север? — попита Алис.
— Да, към град, наречен Осранг, за да се присъединим към останалите две дивизии, под командването на генерал Яленхорм и генерал Митерик. Те може би са вече на само десетина мили от нас, от другата страна на тези хълмове — посочи тя с камшика си за езда към възвишенията отляво.
— Що за мъже са?
— Генерал Яленхорм е. — „Тактично, тактично“, повтаряше си наум Финри. — Смел и доблестен мъж, стар приятел на краля. — „И в резултат повишен до чин, надхвърлящ значително ограничените му възможности.“ — Митерик е компетентен и опитен офицер. — „А също склонен на неподчинение фукльо, вечно протягащ ръка към поста на баща и.“
— И всеки командва толкова войници, колкото и лорд-губернатор Мид, така ли?
— По седем полка всеки, два кавалерийски и пет пехотни.
Финри можеше да изрецитира името и числеността на всеки, да изброи старшите офицери, но вече Алис даваше вид да доближава предела на интелектуалните си способности. Без значение от темата на разговор, този предел май никога не стигаше висоти, но Финри бе решила твърдо да поддържа приятелството си с нея. Говореше се, че съпругът и, полковник Бринт, е доста близък с краля, което го правеше полезен познат. Ето защо тя винаги се смееше на безспирните му шеги.