— Толкова много хора — каза Алис. — Баща ти със сигурност носи огромна отговорност.
— Така е.
Последния път, когато видя баща си, остана шокирана от изтощения му вид. Винаги го бе смятала за изкован от желязо и мисълта за това, че под коравата му външност може би съществува по-мека среда, бе леко обезпокоителна. А може би това всъщност означава порастването — когато осъзнаеш, че родителите ти съвсем не са толкова непогрешими,
колкото си мислиш.
— А колко войници има другата страна?
— Границата между военен и цивилен в Севера е някак размита. Имат може би няколко хиляди войници — професионална армия, да я наречем — мъже, които си вадят хляба с битки, със собствени брони и оръжия, целият им живот е минал във война. Те стоят начело на всяка атака, а в отбранителната стена от щитове, са винаги в първата редица. Но зад всеки един от тях има поне няколко мъже от така наречената лека пехота — фермери и занаятчии, принудени или наети да се бият и работят за войската. Леко въоръжени са, с копие или лък, но мнозина от тях са калени в битките на не една война. И накрая идват именитите войни — ветерани, извоювали си име и слава на бойното поле, известни с делата си. Те играят ролята на офицери — командват малки групи, наречени дузини, които вършат всякаква работа, от съгледвачески отряди до лични охранителни гвардии на главатарите от обкръжението на краля. Ето такива. — Тя посочи към една опърпана група от хората на Кучето, които вървяха след колоната по билото на хълма отдясно. — Не мисля, че някой знае с колко точно разполага Дау Черния. Вероятно самият той не знае.
— Толкова много знаеш... — изпърха с мигли Алис.
На Финри и се прииска да отвърне „Естествено, че знам“, но се задоволи само със свиване на рамене. Не се искаше кой знае какво за това. Просто слушаш, наблюдаваш и гледаш да не се изказваш за неща, от които не разбираш нищо. Все пак властта се корени в знанието.
— Ужасно нещо е войната, нали? — въздъхна Алис.
— Опустошава нивята, задушава търговията и производството, убива невинните и възнаграждава виновните, обрича честните на бедност, но пълни джобовете на спекуланти и мошеници и оставя след себе си само гробове, паметници и измислени истории.
Финри не си направи труда да спомене, че също така предоставя невероятни възможности за издигане.
— Толкова много ранени — продължи Алис. — Толкова много мъртви.
— Ужасно е. — „От друга страна, мъртвите опразват постове, в които човек с достатъчно умелост може лесно да се намърда. Или в които достатъчно умелите съпруги могат с лекота да наместят съпрузите си.“
— И всичките тези хора. Губят домовете си. Губят всичко.
Алис се взираше с насълзени очи в колоната от окаяни хорица, изтикани от войниците встрани от черния път и принудени да чакат, преди да тръгнат отново да бъхтят, задавени от прахоляка, вдигнат от ботушите им.
Бяха предимно жени, но така опърпани и окъсани, че човек трудно можеше да познае. Имаше също неколцина старци и деца. Безсъмнено северняци. И бедни. Повече от бедни — нямаха нищо. Стискаха отчаяно до гърдите си оскъдна покъщнина. С изпити от глад лица и зяпнали от изтощение усти. Не гледаха маршируващите насреща им войници с омраза, нито със страх. Бяха прекалено отчаяни, за да са способни на каквато и да е емоция.
Финри не знаеше нито от кого бягаха, нито накъде отиваха. Какви ужасии ги бяха пропъдили от домовете им и какви ги очакваха по пътя им утре. Безскрупулните трусове на войната просто ги бяха изхвърлили от къщите им. При вида им Финри изпита смесица от срам и отвращение. Срам от сигурността, в която се намираше, и отвращение от късмета си. Човек лесно забравя колко много има, когато погледът му е вечно прикован в онова, което няма.
— Трябва да се направи нещо — промърмори натъжено Алис.
Финри стисна зъби.
— Права си.
Тя пришпори коня си, вероятно хвърли няколко пръски кал по бялата рокля на Алис и стопи за нула време разстоянието до групичката офицери — онзи оплетен в кълчища мозък на дивизията.
Когато умело вклини коня си сред тях, Финри чу познатия военен език. Подходящ момент за атака и наличие на продоволствие. Време и морал на войската. Походно темпо и бойни заповеди. Не говореха чужд език, Финри разбираше и жаргона им. Моментално улови и грешките, и недоглежданията, и пропуските им. Беше отгледана в казарми, военни столови и щабквартири. Беше прекарала в армията по-дълго време от повечето от тези офицери и разбираше от стратегия, тактика и логистика повече от всеки един от тях. Със сигурност повече от командира на дивизията, лорд-губернатор Мид, който до миналата година не бе стоял начело на нищо по-отговорно и опасно от официален прием.