— Гладна съм. А, за жалост, не съм готвачка! Но с помощта на Хипократ ще се опитам да нарежа два благородни сандвича.
Тя можа да стори нещо повече, защото донесе и кафе, и стъкленичка с краставички. Седнали пред камината, те почнаха да ядат, разговаряйки за занаята си. Начетеността и остротата на познанията й направиха дълбоко впечатление на Дънкан.
Когато стана да си върви, в десет часа, той каза признателно:
— Това бе несравнимо лечение за мене. Не зная как да ви благодаря, д-р Гайслер.
— Името ми е Анна — отвърна тя. — И не се опитвайте да ми благодарите. Ако ми досаждахте, отдавна бих ви отпратила.
Когато Дънкан си отиде, тя дълго стоя замислена.
„Клетото хлапе, помисли тя. Животът го е наранил, както и мене. Само че той не е успял да се съвземе, както се съвзех аз“. Изправена пред загасващия огън в камината, тя си каза с груба откровеност: „Ще го взема в свои ръце, ще го образовам, ще го направя по-твърд. Той е умен и по-късно може би ще ми бъде полезен като колега.“
На следното утро Дънкан бе събуден, за да слезе да говори по телефона. Обаждаше се Маргарет, твърде съкрушена от сцената, която бе направила.
Той не можеше да предположи, че мисълта да загуби дори най-незначителния си поклонник е червей за суетността й. Същинско чудо, бе да го потърси пак, да му прости, да възстанови приятелството им.
Том Дългия, потиснат от главоболие и от още по-тежки угризения на съвестта, посрещна вестта за помирението с доволно изръмжаване.
— Аз съм, наистина, проклет стар глупак! Но, не бой се — ще си получа наказанието. Като се върна вкъщи, ще има да се разправям с майка ти.
При споменаването на майка му лицето на Дънкан се помрачи. Отчуждението им продължаваше — дори бе засилено от нейна страна при опитите му да се помирят. Тя продължаваше да твърди, че всичките му усилия ще свършат с крушение, че времето ще докаже правотата й.
Той неволно стисна пестник.
— Разбираш ли сега честолюбието ми, тате? Разбираш ли, защо не трябва да унивам? Защо трябва да сполуча?
Том Дългия бе свършил приготовленията си за тръгване. Той кимна, докато си туряше калпака, и тръгна към вратата.
— Сполучвай колкото искаш, синко, но не забравяй да бъдеш и щастлив!
Той се усмихна за последен път на сина си; после, като повика Раст, тръгна да вземе утринния автобус.
След обяд Дънкан отиде на операцията на д-р Гайслер. Той пристигна рано в малката болница, която се намираше в бедна улица на фабричния квартал в съседната община Дънди. Все пак Анна бе дошла преди него и се миеше вече в предверието на операционната. Държанието й бе напълно безлично. Но докато милосърдната сестра й помагаше да облече мантата си, тя попита през рамо:
— Искате ли да давате упойката?
Дънкан се зарадва от благоволението и започна да й благодари, но тя го прекъсна веднага:
— Моля, без излияния! Пригответе се! — после се обърна към сестрата: — Сестра Даусън, искам пациентът да бъде тук след пет минути. Защо д-р Овъртън не е дошъл още?
Сестра Даусън, с нахално изражение, меки руси коси и дръзки сини очи, го извини със странна самоувереност:
— Всяка минута го чакам. Сигурно е бил ужасно зает.
Едва бе довършила думите си, когато Овъртън се втурна в стаята и почна да се извинява словоохотливо за закъснението си. Дънкан го бе предварил, защото Овъртън, като младши лекар, бе длъжен да асистира при операциите. Явно бе, че Овъртън не очакваше да го види.
— О, здравейте, Стърлинг! — във враждебния привет се таеше неохотен прием. — Не знаех, че днес вие ще сте продавач на етер!
— Без разговори, моля! — прекъсна го остро Анна. — В моята операционна те са забранени.
Овъртън вдигна рамене. Но хитро смигна на хубавичката сестра Даусън, която грижливо му помагаше да облече мантата си.
Почти веднага бе въведен пациентът — единадесетгодишно момче, недохранено, изнурено, само кожа и кости, създание на съседните улички. Имаше сраснал глезен и бе куцо.
Като при повечето деца, упойването му мина нормално; седнал на белия металически стол край главата на пациента, успокоен от дълбокото и силно дишане на детето, Дънкан имаше отлична възможност да наблюдава операцията.
Скъсеният и обезформен крак — по-малко крак, отколкото куп изкривени и обезформени мускули — изглеждаше безнадежден случай. Дънкан бе убеден, че едва ли един между хиляда хирурзи би се решил на такава операция. И видя, че още при първия бърз и смел разрез, заобикаляйки затвърделия глезен като алена панделка, Анна опитваше невъзможното.
Острият ланцет се движеше непогрешимо в спокойната й, бърза ръка, между тая маса от кости и мускули. Всяко движение беше целесъобразно — нищо не бе напразно, никакво колебание, бързо движещите се пръсти никога не сбъркваха. Дънкан бе виждал отлични хирурзи в болницата, виждал бе самият професор Реджиъс, но това бе съвсем друго, това бе нещо несравнимо, безусловно гениално.