Оуен Овъртън умееше винаги да изпъкне. Охолството бе придало самоуверена безочливост на единствения, разгален син на Почтения Джо. Ако държането му бе по-скоро блестящо, отколкото благовъзпитано, той умееше да прикрива това с обезоръжаваща усмивка.
Дънкан си припомни колко често бе надзъртал, бегло и свенливо, през прозорците на тоя салон, когато, преди години, бе донасял покупки в големия дом. Наистина, той беше съученик на Маргарет, но в северните градове на Англия местното учебно заведение обслужва еднакво хубавата дъщеря на богатия земевладелец и недъгавия син на чистачката.
Той стигна грозното градче Ливънфорд, което се простираше от мътното устие на реката до железолеярните, разположени край гарата, и тръгна по една тясна уличка, изпълнена с мирис и образи на нищета. Колко добре ги познаваше той!
Като спря пред тъмен страничен вход, той натисна бравата на познатата врата и влезе у дома си. Вътре, противно на външния свят, беше чисто и тихо.
Баща му беше на стола си, в ъгъла, необичайно трезвен. От десетина дни, в чест на предстоящото събитие, Том Стърлинг Дългия проявяваше тежко струващо му въздържание.
— Върна се, значи — забеляза предпазливо той, като галеше глинената си лула. — Майка ти слага вечеря в гостната.
Двамата мъже размениха поглед — кратък, бегъл поглед в осветената с газена лампа стая — изпълнен все пак с разбирателство. Том Стърлинг Дългия беше всеизвестен безделник. Всеизвестен пияница. Преди тридесет години той бе спретнат младеж, чиновник в градския съвет, после разсилен в училището, после надзорник на Ливънфордския замък. Сега дългата му, слаба, грохнала фигура се виждаше или пред стъпалата, или в кръчмата на хана „Черен лъв“. От четвърт век вече той не работеше нищо. Но синът му го обичаше все пак.
— Тая вечер за тебе има угоено теле — промълви Том Дългия. — От години не съм виждал майка ти толкова усърдна.
Дънкан погледна мрачно пламъка в камината, мислейки за безнадеждното си бъдеще, за неизбежното затваряне на всеки възможен изход. Но слаб шум го накара да се обърне. Майка му го гледаше.
— Синият ти костюм е изгладен и е на кревата ти, горе, Дънкан. Извадих ти и колосана риза и яка. Трябва да имаш добър вид тази вечер.
— Добър вид! — той не можа да скрие огорчението в гласа си.
Майката стисна устни и не отговори. Странно бе как тя господствуваше в стаята с мълчанието си. Марта Стърлинг бе дребна женица, с бледо, дълбоко набръчкано лице, облечена в извехтяла черна рокля. Ръцете й, скръстени под гърдите, бяха червени, загрубели, костеливи. Те доказваха красноречиво двадесет и петгодишен тежък труд, безкраен поток сапунена вода, търкане на подове, миене и пране, чрез което тя бе поддържала неуморно и достойно безработния си съпруг и бе помагала на любимия си син.
— Ще ти сложа чудесна вечеря, като се върнеш — строгостта й се поотпусна леко, показвайки нежността и гордостта, които изпитваше, гледайки сина си. — Надявам се, че ще я заслужиш.
Спирачките на сдържаността му се скъсаха изведнъж и той заговори бързо, с дръзката настойчивост на отчаянието:
— Тежко ми е да ти кажа това, но трябва да призная, майко, че не желая да заемам тази длъжност.
— Защо? — въпросът прозвуча като пляскане с камшик.
— Защото ми е противна.
— Защо ти е противна? — повтори недоверчиво тя.
— Да. Тази длъжност е дребна и безполезна. Без изгледи за напредък. Ако я приема, значи да не мръдна цял живот нито стъпка напред.
— Стига! — въздъхна остро тя. — И такъв ден доживях — да чуя тая преценка за длъжността писар в градския съвет. А каква длъжност би желал тогава?
— Знаеш какво съм желал винаги! — отвърна пламенно той.
Лицето и бе озарено от внезапно разбиране и тя омекна. Когато заговори, гласът й бе кротък, като че ли искаше да утеши сина си за недостижимостта на някакъв безумен детски блян.
— Клети Дънкан! Мислех, че най-после си прогонил тая глупост от главата си! Защо забравяш положението си? Ние сме бедни хора, работници. А дори и да имахме пари, така както си… — гласът й трепна от дълбоко вълнение. — Зная какво е най-добро за тебе, синко! През всичкото време, докато работех, аз се молех да можеш да получиш един ден почтено място, което баща ти изгуби поради слабостта си. А сега всичко като че пропада изведнъж — тя кимна и промени разговора. — Ела да се облечеш! Неприлично ще бъде да закъснееш.
Той се почувствува задушен от тия увещания. Всъщност, майка му бе права, може би. Какво би могъл да стори със своите ограничени парични и физически възможности? Той се обърна и отиде горе.
В таванската стаичка, където живееше, погледът му падна отново върху книгите, които с толкова труд и така напразно бе изучавал цели нощи. Топли сълзи овлажниха очите му.