Той свали палтото си, запретна ръкавите на ризата си и каза на съседката до огнището:
— Ще ми трябва сняг. Най-малко две-три котлета.
После отиде до простата дъсчена маса и отвори чантата. Планът му бе ясен: ще се бори с треската и ще поддържа угасващите сили на болната, докато настъпи кризата.
Най-напред се погрижи да я настани по-удобно, като махна натрупаните върху й одеяла и я зави с един чаршаф. Нямаше лед. Но природата му доставяше също такова, дори по-добро средство. Когато му донесоха снега, той го използува обилно за разхлаждане на пламтящото, измършавяло тяло.
Като я изтърка два-три пъти, той погледна термометъра при светлината на петролната лампа. Покачването на температурата бе спряло. Той взе спринцовката и сложи предпазливо слаба стрихнинова инжекция.
Мина час. Двете деца бяха заспали на малкото миндерче до огнището. Съседката бе прекратила недоверчивите си вайкания и гледаше Дънкан с враждебен интерес и почит. Маккелви също съзнаваше, изглежда, положените усилия.
— Докторе — промълви той, — мислите ли, че има надежда?
— Мълчете, Джон Маккелви — побърза да се намеси жената, — и оставете доктора да си гледа работата!
Часът беше вече три сутринта. Седнал край леглото, разчорлен, с разкопчана яка, стиснал китката на болната, Дънкан почувствува, че сърцето му замира. От два часа вече той употребяваше свободно стрихниновите инжекции, вложил бе всичките си сили в борбата. Температурата бе непроменена, дишането не бе влошено, но сърцето като че ли бе прехвърлило границите на човешката помощ. Той чувствуваше под пръста си как ударите му туптят, спират, подновяват се още по-слаби и най-после престанаха.
— Ох — промълви мрачно жената до него, — направихте всичко, каквото можахте, докторе, но все пак, тя свърши!
В бунта си срещу тия думи Дънкан бе обзет от отчаяно вдъхновение. Той стана, грабна едно стъкълце етер от масата, напълни спринцовката и я изля отляво в гърдите на изпадналата в безсъзнание болна. После започна да търка с две ръце безжизненото й сърце. Той действуваше лудо, отначало без никакъв резултат, после почувствува под пръстите си бавна, конвулсивна тръпка. Първият удар бе последван от колеблива пауза, съживеното сърце направи втори, трети опит и най-после възстанови своето несигурно туптене.
При все че бе почти вдървен, Дънкан не смееше да мръдне. Знаеше, че всяка измината секунда е негов съюзник. Трябваше му време, време — да я задържи до настъпването на кризата.
От ужасната минута, когато бе изгубила съзнание, жената не бе мръднала. Най-после, със слаб стон, тя помести главата си на възглавницата. Безумна надежда го обзе. Почти веднага той зърна капка пот на челото й и загледа като омагьосан тая капка, която бавно се спускаше надолу по бузата. Последва я втора, трета. Не след много болната потъна в пот, треската спадна, кризата настъпи. Жената бе спасена.
Когато най-после Дънкан стана от мястото си край леглото, в прозореца блесна първият слаб лъч на зората. Буквално смазан, той все пак чувствуваше, че в ушите му звънти странна гордост. Като изми полека ръцете и лицето си със студена вода, той облече палтото си. После забеляза с изненада присъствието на Маккелви.
Едрият горски пазач го наблюдаваше.
— Докторе… — почна той и млъкна.
Никакво славословие не можеше да се сравни с тая единствена, запъхтяна дума, никаква признателност не би могла да се сравни с риданието, което разтърси гърдите на горския пазач.
— Не досаждайте на доктора, човече! — намеси се съседката, като съживяваше огъня. — Докторе, вземете тази паничка грахова чорба. Приготвих малко за закуска на децата, но вие трябва да я опитате пръв! Никой не я е заслужил като вас, след тоя нощен труд.
Дънкан поля топлата вкусна чорба с мътеница. Никога в живота си не бе хапвал по-вкусно нещо. Заедно с него закусиха Маккелви и Хемиш, повикан от килера за хамутите, където бе нощувал. Децата се събудиха, отидоха да погледнат със страхопочитание заспалата си майка, после се присъединиха към закусващите.
На връщане снегът бе престанал вече и небето на изток почваше да руменее. За пръв път Хемиш бе странно разговорчив, размразяването на победеното предубеждение повлече порой от приятелско бъбрене. Когато наближиха селото, той заяви:
— Зная някой, който ще се зарадва от успеха ви. Докторът е бабувал някога при раждането на Анни Маккелви. И жестоко страдаше, че може да му я отнемат.
Дънкан влезе вкъщи и се качи на горния етаж. При все че стъпваше на пръсти, Мърдок го повика, когато мина край стаята му. Дънкан се поспря, после влезе.