— Е-е — каза със странен глас старият лекар, — помогнахте ли на горката женица да умре?
Дънкан махна уморено с ръка.
— Тя е на път да се поправи. Кризата мина в четири часа тази сутрин. Сигурно ще оздравее преди вас.
— Шегувате ли се? — попита Мърдок.
— Не — отвърна уморено Дънкан.
Лицето на стареца беше непроницаемо. Той помълча, после каза тихо:
— Идете да поспите един-два часа! Предстои ви тежък ден. Амбулаторните хирургически прегледи почват в девет.
В думите нямаше нищо забележително. Но начинът, по който бяха изречени, изпълни сърцето на Дънкан, тръгнал към стаята си, с неизразимо задоволство.
Четвърта част
Скоро цялата община узна за успеха на Дънкан при лекуването на Анни Маккелви. За спасителя нямаше никакви приветствия — само едно сухо учтиво признание за присъствието на чужденеца-лекар, придружено от благочестиво изказаната надежда, че тоя младеж трябва да е добър.
С минаването на дните, изпълнени със събития, с тежки медицински и физически изпитания, Дънкан почувствува разцъфтяването на способностите си. Мъката от изгубването на Маргарет все още продължаваше и имаше мигове, когато вълна на отчаяние го заливаше отново. Но раната бе все пак много по-малко болезнена, отколкото би могъл да предположи.
Дългите, сиви снежни дни бяха минали. Понякога той изминаваше петдесетина мили из пресечената планинска местност при утринните си посещения на болни и се връщаше за обяд изгладнял. Вкусният обяд бе винаги готов при пристигането му. Той бе поразен от спокойното съвършенство, с което Джейн ръководеше домакинството.
Един ден, две седмици след пристигането си в Страт Линтън, той каза:
— Ще бъдете отлична съпруга, Джейн.
Тя се обърна, така че той не можа да види лицето й. Само чу сдържания отговор:
— Така ли мислите?
— Да, така мисля — гласът му бе полушеговит. — А когато баща ви се оттегли да почива, което трябва да направи скоро, и ви настани както подобава, със съответната зестра…
Тя се обърна изведнъж, неспокойна и намръщена:
— Не говорете така… не ви прилича!
— Но, Джейн… — прекъсна смутено той.
— Как можете да говорите така за бъдещето ми? Освен това, вие не познавате положението. Татко не може да се оттегли. Не може да си позволи това. Ние не сме богати. Напротив, бедни сме. Имаме само тази къща и покъщнината в нея. Баща ми не работи, за да трупа богатство — в тъжния й глас пролича гордост. — През последните години просто едва свързвахме двата края. И сега дори имаме големи задължения за лекарства. А вие говорите така глупаво за моята женитба… — тя млъкна, в очите й блеснаха сълзи.
При все че не подозираше същността на обидата, Дънкан разбра, че я е оскърбил. И каза съкрушено:
— Извинете ме, Джейн. Просто поисках да се посмеем.
— Глупаво е от моя страна да се вълнувам така — каза тя и си тръгна, като се мъчеше да овладее гласа си. — О, да не забравя: тъкмо преди обяд ви потърсиха по телефона. В хидроелектрическата юзина при езерото Линтън някой бил леко ранен. Мистър Овъртън питаше дали ще можете да отидете днес след обяд.
— Овъртън! — повтори беззвучно той. — Хидроелектрическата юзина!
— Да. Ако някой е спечелил пари в Страт Линтън, това е именно тоя човек. С евтината работна ръка и лоши материали.
Странно замислен Дънкан влезе след обяд в колата и тръгна към езерото Линтън. Пътят извиваше през долината към високата равнина над нея. Най-после той стигна до края на долината, където пред него се разкри красотата на местността.
Сред прелестната долина обаче се простираше не прекрасно планинско езеро, а някаква сътворена от човешка ръка грозотия. Редица мрачни колибки се издигаха край брега. Дърветата бяха безмилостно изсечени. Навред се издигаха огромни насипи хранителни остатъци, тенекиени кутии, счупени шишета бяха пръснати по неравната почва. На единия край висок фабричен комин пръскаше искри и дим. На другия огромни бетонобъркачки поставяха твърдите основи на алуминиевите заводи.
Като слезе от колата си, Дънкан тръгна по стръмна пътека към една барака с надпис:
Вътре имаше трима души — Овъртън, един пълен човек с работнически комбинезон и — за най-голяма изненада на Дънкан! — Лигът, ливънфордския адвокат.
Почтения Джо стана, като изръмжа някакво приветствие.
— Дойдохте, най-после! Чудех се вече, кога по дяволите, ще дойдете. Познавате мистър Лигът, нали юрисконсулт на моето дружество. И Лем Бригс — предприемач на строежа.
Дънкан размени поклон с необръснатия Бригс, а с лисичоподобния адвокат размени само поглед.