— Били сте в градината — каза Дънкан. — Чудесно.
— Чудесна е ногата ми! — изруга намръщено старият лекар, просто от проклетия. — Уморихте ли още някой от пациентите ми днес? Ще трябва да направя проверка, като си отидете, за да видя останал ли е някой жив.
Дънкан закачи шапката и палтото си на махагоновата закачалка.
— Много време сте стояли вън. Трябва да пийнете чай. Къде е Джейн? — странно бе, че тя не се мярка. — Джейн! — извика Дънкан. — Баща ви иска чай!
— Мълчете, човече — каза Мърдок, — оставете девойчето на мира! Рета ще ни приготви чай ей сега.
Дънкан последва изненадано Мърдок във всекидневната, където гореше огън. Най-после слугинчето внесе таблата с чая и закуските.
— Стаята изглежда празна само с нас двамата — помисли гласно Дънкан.
— Дъщеря ми се облича — обясни намръщено Мърдок. — Отива на бал довечера.
Дънкан потисна изненадата си. Той знаеше, разбира се, че танците са отличителна черта на зимния провинциален живот, но Джейн никога не бе споменавала, че има намерение да отиде на бала. Изненадата се бе отразила навярно по лицето му, защото Мърдок се обърна към него:
— Какво има? Да не би да се мръщите, че девойчето ще се повесели тая вечер, когато се изтощава от труд през цялата година?
— Не — побърза да отговори Дънкан, — просто… не ми мина през ум… — той разбърка чая си по-продължително, отколкото трябваше. — Сама ли ще отиде?
— Не — отсече Мърдок. — Ще отиде с един момък, който й оказва най-голямо внимание вече повече от година.
Буквално смаян, Дънкан се постара да се усмихне:
— Кой може да е тоя момък?
Мърдок го погледна странно.
— Алекс Ейгл — отвърна спокойно той. — Прекрасен младеж, син на сър Джон Ейгл.
Прикривайки чувствата си, Дънкан остави чашата, извади лулата си и бавно я напълни. Споменът му за младия човек от автобуса беше отличен и много благоприятен за Ейгл. Никога не би могло да му мине през ум, че Джейн може да има такъв завиден поклонник. За самия Дънкан Джейн е нещо напълно естествено и неразделно от Линтън, прелестта й беше просто част от тукашния въздух. Той не можеше да разбере смущението си при тая вест.
В това време Джейн влезе в бална рокля.
— Има ли чай и за мене? — попита весело тя.
Дънкан я погледна. Досега я бе виждал винаги в най-скромно облекло. Бялата копринена рокля беше също много скромна, но със своята прилепваща свежест, която подчертаваше формите на моминската фигура, тя придаваше нов чар на Джейн. Прическата й също бе променена, бяло цвете бе втъкнато в черните къдри. Очите й блестяха от предварително удоволствие.
— Колко сте хубава, Джейн — по-хубава от цветето в косите ви! — промълви Дънкан.
Входният звънец прозвуча изведнъж и след миг в стаята се втурна Ейгл, прекрасен в черния вечерен костюм и бяло копринено шалче.
— Добър вечер, сър. Радвам се, че ви виждам вече добре — после се обърна към Джейн: — Първият, петият, деветият и последният! Моля, без откази! Ако не ги запиша още от сега, после съвсем няма да сполуча.
— Такива глупости може да ми вземат ума — изчерви се Джейн. — Познавате ли д-р Стърлинг, Алекс?
— Струва ми се, че пътувахме в един автобус неотдавна — каза Ейгл, като подаде ръка.
Дънкан промънка нещо беззвучно. Не умееше да говори любезности. А сърдечното посрещане на Ейгл от страна на Джейн и баща й увеличи още повече унинието му. Мрачен и мълчалив, той наблюдаваше как Ейгл помага на Джейн да облече палтото си и как двамата заминаха със смях за бала.
По-късно, в амбулаторията, трябваше да се бори с чувството на пълна самота и с гняв, насочен главно към самия себе си. Към девет часа, когато бе наполовина свършил работата си, Рета му донесе телеграма.
Той скъса плика и прочете бързо:
„Назначена. Хирургически изследвания Фондацията Уолас Единбург. Комитетът ви предлага лекторство по патология. Постъпване след една седмица. Блестящ и изключителен случай. Настойчиво съветвам приемане. Отговорете веднага.
„Свърши се тая незначителна селска практика, помисли с мрачно задоволство той. Сега ще съществувам само за себе си. И ще им покажа какво мога, преди да свърша! А пък тя да се омъжи за Ейгл и да се свърши всичко!“
Той отговори веднага:
„Приемам. Ще покажем какво можем в Уолас. Почит.
Аутопсията бе свършена. Като се поклони на асистентите си, Дънкан напусна дългата, студена дисекционна зала в подземието на Фондацията Уолас. Качвайки се по страничната желязна стълба, той влезе в кабинета си, в патологичното отделение.