Докато си повтаряше лекцията, която най-после щеше да прочете, изражението му беше заучено, внушително. Той беше сега по-едър, по-изправен. Лицето му бе добило властно изражение, спечелена от двегодишния престой във фондацията, челото му бе набръчкано — последица от непрестанно работене с микроскопа. Погледът му бе студен и суров.
Мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата. Беше д-р Хидл, младшият му асистент.
— Д-р Гайслер попита по телефона кога ще й предадем разрезите на гръбначния мозък.
Дънкан се намръщи.
— Най-късно днес след обяд. Кажете й, че ще ги видя на отиване към аудиторията.
— Да, сър — асистентът помълча като се колебаеше да се осмели ли да продължи: — Трябва да ви кажа, че професор Лий беше тук, докато бяхте в дисекционната зала. Каза, че в петдесетгодишната си практика не е виждал по-добри нервни тъкани. Не мога да ви изкажа общото ни възхищение, че голямото изследване завърши така добре.
Дънкан кимна, като не си позволи да се трогне от предаността на Хидл или от похвалата на шефа на фондацията. Тая броня от безстрастие беше вече част от съществото му. Напредъкът на честолюбието му бе по-сигурен, откакто то бе облечено в стомана.
Останал сам, той взе свитък листове от писалището си и излезе през препълнената лаборатория по дългия коридор към канцеларията на подначалника на хирургическото отделение, д-р Гайслер.
Анна се бе навела над последните микрофотографически копия. Без да вдигне глава, тя каза малко рязко:
— Тия хромозоми проявяват явно деление.
— Много поучително.
— Бихте могли да проявите малко повече възторг — тя завъртя с тънките си пръсти тръбата на микроскопа, — като знаете, че са на път да потвърдят новата ви теория.
— Аз видях това още миналата нощ, когато прегледах плаките, които вие преглеждате сега — отвърна той, без да се усмихне.
Тя се изправи и отметна назад косите си.
— Най-после, след двегодишен убийствен труд, сме на път да установим епохална хипотеза за нервното възстановяване, която ще преобрази цялата ми техника за нервна хирургия, а вас ще издигне изведнъж шест стъпала по-високо в лекарската ви кариера. А пък вие…
— Да не би да очаквате, че трябва да проходя с ръцете си.
Тя вдигна ръце:
— Шотландският ви характер е по-силен от мене! Работете всичко, но не се радвайте на нищо!
Той я погледна с цинично безразличие.
— Радостите не са предвидени в програмата. Когато се заех с тази ангария, знаех какво правя и къде отивам.
— А аз имах глупавата надежда, че може би ще ми помагате.
— Не се тревожете! Няма значение кой тегли колата, когато и двамата вървим по същия път — отвърна Дънкан.
— Благодаря за успокоението. Кой е вашият път?
Той вдигна рамене и каза:
— След три години ще бъда първият лекар на свободна практика в Единбург. Ще обикалям пациентите си, ще смайвам местните лекари, практикуващи обща медицина, ще претупвам набързо прегледите си, ще пиша рецепти, като отивам към вратата, не ще зная — или не ще искам да зная — оздравяват ли или умират пациентите ми. Ще ми завиждат, ще се възхищават и страхуват от мене. С една дума — ще бъда знаменитост.
— Велики Боже! — извика намръщено тя. — Това ли е гладуващият младеж, който някога наричаше Шумановата музика „мелодия“? Наистина, тук имахте прекален успех! Шефът е загубил ума си по вас. Същото е и с вашите асистенти, както и с председателя Инглис, когато се случи да дойде в града. На лекциите ви има двойно повече студенти, отколкото при скъпия ви д-р Овъртън, при все че той е старши. Да… Ще отидете ли довечера на приема у съпругата му?
— Предполагам, че ще намина — отвърна равнодушно той.
— Аз също — каза Анна. — Знаете ли, тя не ми е несимпатична. Намирам, че е станала малко по-добра. Отначало ми бе забавно и смешно, като гледах как установява малкия си, весел и чуруликащ салон, решена да издигне прекрасния си съпруг чрез своите успехи в обществото. Но сега вече не се смея. Никога не се смея, когато виждам нещастна жена.
Дънкан я погледна.
— Нещастна ли? Глупости!
— Не вярвате ли, че две години са достатъчни и за най-нагиздената невеста да разбере, че се е омъжила за негодник? Мислите ли, че е приятно да се събуждате всяка сутрин до това себелюбиво, покварено лице и да си мислите: „Този човек не е това, което мислех, че е!“
— Какви безобразия говорите? — каза нетърпеливо той.
— Нима? — усмихна се подигравателно тя. — И двамата познаваме д-р Овъртън, нали?