— Той е безопасен.
— Така ли? Драги Дънкан, пазете се от тоя човек! Завистта и ревността му към вас са болезнени. А той има силни приятели.
— Успявал съм да се справя в миналото.
— Но що се отнася до бъдещето, до непосредственото бъдеще… — тя млъкна многозначително.
С ръце в джобовете на палтото си, той реши да я попита какво иска да каже с тия думи. Но изведнъж се отказа от намерението си.
— Имам лекция след половин минута. Не мога да стоя тук да гледам разни стъкълца. Ще говорим довечера по окончателната проверка на изследванията.
След лекцията, той отиде в клиниката си, във външното крило на отделението. Пред писалището му имаше дълга редица жени и мъже от простолюдието, изпратени от лекари из цялата страна за някое специално патологично изследване. Славата на института го бе превърнала в истински магнит за такива случаи. Но напоследък тия хора бяха за Дънкан не толкова пациенти, колкото единици от безлична човешка верига, която той вещо движеше в колелото на собственото си честолюбие.
Днес той беше по-груб от обикновено — преглеждаше набързо анамнезите, диктуваше някои подробности на секретаря си, раздаваше на асистентите си диагностични изследвания.
Изведнъж почувствува, че го обзема странно смущение. Той млъкна и вдигна глава. Отначало не можеше да повярва на очите си. Към средата на редицата, очакваща реда си заедно с другите пациенти, беше майка му.
Той се занима с предидущите случаи като насън.
Най-после майка му се изправи пред него, без да даде вид, че го познава, и му подаде със строго, спокойно лице писмото на доктора, който я изпраща.
Докато вземаше писмото самообладанието му почти рухна. Наоколо бяха студентите му, пълна зала с пациенти, секретарят, който записваше данните от приемателния лист. Марта Стърлинг, възраст петдесет и девет години. Дънкан отвори нервно писмото.
Като го прочете, не посмя да я погледне. С напълно променен глас той каза:
— Влезте, моля, в стаята за събличане. Аз ще ви прегледам лично.
След пет минути той застана пред нея в тясната стаичка.
— Майко!
Тя бе седнала на стола за преглед, наметнала с болнично одеяло голите си рамене. Погледът й имаше някогашната непоколебима твърдост.
— Изпрати ме д-р Логън от Ливънфорд. Нямаше да дойда, ако знаех, че си тук — неизменната упоритост, с която бе отхвърлила всичките му опити за помирение, подаръци и предложение за издръжка, още властвуваше у нея.
— Ще ме оставиш ли да те прегледам, майко? — прекъсна я бързо той. — Д-р Логън изглежда неуверен в диагнозата си.
— Той се страхува, че имам рак — и сега, както винаги, тя не изнежваше приказките си.
Докато майка му отмяташе бавно одеялото, сърцето му се сви при вида на малка, дълбока язва. Премалял от тревога, той запита:
— Откога я имаш?
— Ударих се в бюфета преди шест седмици. Отначало не й обърнах внимание. Но след това…
Той гледаше втренчено раната с растящ страх, че се касае за злокачествен тумор.
— Трябва да прегледам под микроскопа няколко клетки. Така ще разберем опасно ли е или не е нищо особено. Разбираш, нали?
Тя храбро кимна с глава.
Той взе едно стъкълце хлоретил. Трябваше да направи усилие, за да овладее гласа си.
— Това е за местна упойка. Не искам да ти причиня болка.
— Навярно съзнаваш, че си ми причинил достатъчно болки досега.
Тя го погледна отчуждена, с изтощено, намръщено лице, но все пак спокойна, когато, след няколко минути, той взе пробата и я постави под микроскопа.
Пръстите му трепереха, докато нагласяше тръбата.
Погледът му бе замъглен. Най-после откри ядка здрави клетки. Сърцето му почти престана да тупти. Той продължаваше да търси, без да открие следа от ужасните ракови форми, докато най-сетне, с признателна увереност, откри цял рояк стафилококи. Язвата не беше злокачествена, а най-обикновена инфекция, която безусловно можеше да се лекува.
Той беше така разстроен, че не смееше да се обърне.
И остана още миг наведен над микроскопа, за да овладее вълнението си. Най-после каза:
— Няма нищо опасно! Няма никакви израстъци.
Изражението й почти не се промени. Тя само въздъхна леко:
— Истината ли говориш!
— След един месец ще бъдеш съвършено здрава.
За миг тя като че ли щеше да политне. Но почти веднага се изправи и отново дойде на себе си.
— Божия воля е, каквото и да ни сполети. Благодаря му, че ме избави от тоя нов кръст.
Изпълнен с копнеж да се оправдае пред нея, той не обърна внимание на намека.
— Идването ти тук, майко, не изглежда обикновена случайност. Самото провидение като че иска да докаже и на двама ни… — той млъкна. — Нима е съвсем без значение това, което днес можах да сторя за тебе?