— Пак ли ще ми повторите това? — той помълча и добави рязко: — Нямам никакви изгледи за успех. Но, както и да е, реших вече да се опитам. Желая да получа тоя пост по най-различни подбуди. Най-после, това е най-удобният случай за мене да се отплатя на Овъртън. С лихвите — за десет години пренебрежение! И ще се отплатя! — гласът му стана изведнъж необикновено горчив. — Какво е, всъщност, цялата работа, ако не една отвратителна игра? Успех! Това значи да ритнеш и да провалиш съседа си, за да се качиш по неговия гръб. А животът? Противна игра на „Дръжте крадеца!“ Добре! Мога да я играя не по-зле от всеки друг!
— Защо да не я играем заедно? — запита надменно тя. — Разбирате ли, какво значи това? Ще бъдете специалист много по-рано, отколкото сте предполагали.
Стигнали бяха пред къщата, където той живееше, висока, тясна сграда на една от терасите над „Принц Стрийт“. Той извади ключа си.
— Вярата ви в мене е просто трогателна, Анна. Още една дума — и бих могъл да се разплача! Лека нощ.
Докато той отключваше, тя каза настойчиво:
— Ще подадете ли заявление още тази седмица? Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— По дяволите! — отвърна грубо той. — Нали ви казах, че съм затънал до шия? — и кресна като никога: — А сега — махнете се, докато не съм тръшнал вратата пред лукавото ви лице!
— Дънкан… — тя подаде бързо ръка, цинизмът й бе изчезнал, лицето й изразяваше само искрено съжаление.
Той не забеляза в тъмнината нежността в погледа й.
Искаше само едно — да се махне по-скоро. Още преди тя да успее да проговори, той влезе и затвори тихо вратата.
Пета част
Следния петък Дънкан напусна фондацията след един забележителен ден. Сутринта бе изпратил заявлението си за длъжността управител на фондацията и лицето му изразяваше твърдост и решителност. Когато прекоси „Принц Стрийт“ на път към квартирата си, изведнъж той се спря. Към него идваше човек в груби селски дрехи.
— Хемиш!
— Да. Самият той, докторе! — слугата от Страт Линтън стисна подадената ръка.
Със зачервено лице, чувствуващ се твърде неудобно в черния празничен костюм, с целулоидна яка и мазни, тежки ботуши, той продължи стеснително:
— Отдавна не съм ви виждал, докторе. И понеже съм в Единбург, реших, че мога да ви потърся. При все че сега вие сте вече голям човек и едва ли ще имате време за такива като мен.
— Глупости, Хемиш! Напротив, много се радвам, че те виждам! Ела в квартирата ми да пийнем нещо!
Като се настани удобно на стола, с калпак на скута си, с чаша уиски в една ръка и парче шотландски кекс в другата, той каза:
— За ваше здраве, докторе!
— За твое, Хемиш! — отвърна Дънкан. — Казвай сега какви новини има? Защо си в Единбург?
— По работа: да купя някои лекарства и други дреболии.
Дънкан се изненада.
— Мислех, че купувате лекарствата си в Сент Андрюс.
— Да. Купувахме ги, купувахме ги — потвърди Хемиш, без да мисли. — Но сега купуваме от друго дружество, дето е по-евтино.
— А! — каза неволно Дънкан.
— Освен това — продължи колебливо и стеснено едрият селянин, като чувствуваше, че трябва да даде по-подробни обяснения, — трябваше не само да купя лекарства, а и да продам някои от книгите на д-р Мърдок.
— Какво! — Дънкан погледна смаяно госта. После взе лулата си от камината и почна да я пълни. — Предполагам, че всичко е наред в Страт Линтън?
— Да — побърза да потвърди Хемиш. — Караме я горе-долу. Разбира се, господарят позападна малко напоследък. Животът не е лесен за седемдесетгодишен човек.
— Трябва да си вземе помощник.
— Помощник! — повтори Хемиш, като изкриви устни. — Смени четирима за шест месеца.
— Защо? — запита бързо Дънкан.
— Защото се мотаеха насам-нататък — усмихна се добродушно Хемиш, — не искаха да ходят на нощни посещения при болните, изпотрошиха мотора на колата, предписваха погрешни лекарства. Господарят щеше да полудее от тях, докато най-после изгони и четиримата един след друг — той помълча. — Не намерихме човек както трябва след вас, докторе.
Дънкан рязко драсна клечка кибрит.
— Все ще се намери някой подходящ. Познавам мнозина способни младежи. Ще намеря някой и ще ви го пратя.
Уискито бе развързало езика на Хемиш.
— Безполезно, д-р Стърлинг! Клиентелата сега не може да се повери на помощник.
— Защо, за Бога? — Дънкан се обърна и почна да се разхожда из стаята.
— Защото — Хемиш си пое дълбоко дъх, — сега имаме противник. Има още един лекар — конкурент, доведен от Овъртън. Казва се Бейли. Заповядва му сладкодумният индустриалец. А в замяна той лекува хиляда и двеста работници в алуминиевите заводи и електрическата централа. Задължени са да се лекуват при него — щат не щат. Той е лекар на дружеството! Вие знаете, че старият доктор никога не вземаше хонорар, а получаваше парите си от картите за обществени осигуровки. Сега са му останали само дванадесетина карти. Казвам ви, че едва свързваме двата края!