— Не, кмете — извика Дънкан. — Напротив: ще оздравее!
Всички го погледнаха, без да продумат.
— Наистина ли?… Вярвате ли, докторе?
— Разбира се! — изгърмя гласът на Дънкан. — Той дойде на себе си и преди една минута разговаряше с мен. Поиска говежди бульон.
Настана глъчка. Като пристъпи напред, кметът стисна ръката на Дънкан, изразявайки всичките си чувства в това силно ръкостискане. После се обърна:
— Робърт, тичай да разгласиш новината! А Хемиш да удари камбаната! Хайде, момко, тичай! А пък ние — влажните му очи изгледаха събраните, — нека възхвалим и благодарим на Бога!
Молитвата им звучеше в ушите на Дънкан, докато тичаше към къщи. Когато влизаше, камбаните вече биеха радостно, като разнасяха вестта из целия Страт Линтън.
— Джейн! — викна той, като мина през хола. — Джейн! Джейн!
Тя излезе от стаята на баща си, с преобразено, слабо, бледо лице. Той побърза към нея. Но, преди да успее да я достигне, тя изгуби свяст.
Само след дванадесет дни в дома на доктора се забелязваше голяма промяна. Врати и прозорци бяха вече широко разтворени за ранното пролетно слънце. Пилетата тичаха и ровеха из задния двор, градината се бе раззеленила, а гласът на Рета, която пееше галска песен, долиташе весело откъм килера. Джейн беше в кухнята, усърдно заета с приготвяне на мармалад — най-любимото сладко на Мърдок.
Докато режеше портокалите и ги покриваше със захар в медната тава, лицето й, при все че беше сериозно, изглеждаше щастливо.
Силно почукване на вратата я сепна изведнъж. Отначало тя помисли, че трябва да е баща й, който въоръжен с бастун, сега беше на оздравяване в стаята си и не се стесняваше да тропа по пода с бастуна, когато поиска да я види.
Но не беше Мърдок, а някой друг, който тропаше на входната врата. Тя излезе, без да си даде труд да свали престилката си, и намери на вратата младия Ейгл.
— Алекс! — извика тя. — Върнахте ли се?
— Джейн! — той взе и двете й ръце в своите, като че никога нямаше да ги пусне. — Пристигнах тази сутрин. Току-що научих какво сте преживели. И не можах да се стърпя да не дойда веднага.
— Винаги сте си такъв, Алекс! — усмихна се тя. — Колко добре изглеждате — загорял от слънцето, истински американец!
Той я погледна загрижено:
— Вие сте по-добре от всеки друг път, Джейн, само че сте по-бледа и по-слаба.
— Чувствувам се отлично — изсмя се тя на загрижеността му. — Трябваше да ме видите преди една седмица! Само че, млади господине — продължи тя, като освободи ръцете си, — мармаладът ми ще загори, ако не го погледна! Вървете горе да видите татко! А после, като слезете, ще ме намерите в кухнята!
Докато той тичаше по стълбата през две стъпала наведнъж, тя се върна при мармалада си. От време на време чуваше гласовете им. След половин час Алекс слезе при нея.
— Ей Богу! — заяви той. — Баща ви изглежда отлично! Не мислех, че ще го намеря и наполовината на това състояние! — той седна на масата, като я наблюдаваше, докато тя стриваше мармалада. — Струва ми се, Джейн, че вие дължите много на д-р Стърлинг!
— Да — отвърна спокойно тя.
— Доколкото можах да разбера — продължи с известно усилие той, — Стърлинг е останал тук и е спасил живота на баща ви, когато е трябвало да отиде в Единбург, за да получи катедра във фондацията. Знаете ли кой е бил избран за тая катедра, Джейн?
— Не зная. Не е съобщено още. Трябва да се знае, освен това, че д-р Стърлинг направи тази жертва, въпреки моето и на други лица настояване.
— Прекрасен човек! — Алекс помълча, като се намръщи. — Но… малко особен.
— Нима всички не сме малко особени, Алекс? — побърза да каже Джейн.
— Кога заминава?
— Предполагам, че не след много — тя беше навела поглед. — Виждате ли, той разбира, че татко вече не е годен за сериозен труд, затова чака да решим какво ще правим в бъдеще.
Ейгл скочи от масата и се приближи към нея:
— Джейн, скъпа! Позволете ми да ви помогна в това отношение! Затова именно изтичах у вас! — в гласа му прозвуча дълбоко вълнение: — Позволете ми да поема грижите за баща ви и за вас! Омъжете се за мене, Джейн! Вие знаете — толкова често съм ви казвал това — че ви обичам!
Тя беше така неподвижна, той реши, че я е трогнал с доводите си. Но скоро поклати глава, като заглуши възраженията му със своето спокойствие. Той й се струваше толкова млад — не безхарактерен, но обикновен, незрял.
— Съжалявам, Алекс! Защото наистина ви обичам твърде много. Освен това и вие, и сър Джон сте били винаги толкова любезни, толкова добри към нас! Ако бях влюбена във вас… — погледът й бе овлажнял, когато го погледна. — Но не съм, Алекс! По-добре е да ви кажа веднага това! Съжалявам, драги Алекс!