— Идущият четвъртък — продължи Дънкан — ще се състоят Локхартовите изпити в университета в Сент Андрюс. Състезанието е свободно — всеки може да се яви, като се почне с херцогски син и се свърши с човек като мене. Има три стипендии. Всяка от тях означава свобода — свобода и възможност да се учи медицина — той млъкна, за да си поеме дъх, после продължи: — Не казвам, че имам някакви изгледи за успех, но ще се опитам, дори ако това би ми струвало живота!
Том Дългия погледна сина си изпод светлорусите си вежди с поглед, в който се примесваше странна гордост. След това наля две чашки с уиски и вдигна своята.
— Пия наздравица за тебе, синко! За Дънкан Стърлинг — най-добрия лекар в кралството след десет години! — той глътна наведнъж питието, после счупи чашата в огнището.
В същия миг входната врата се блъсна, в топлата всекидневна полъхна студен вятър, а след вятъра се втурна стопанката на къщата. Марта Стърлинг застана бледа и разстроена на прага. Пламналите й очи зърнаха чашата уиски на масата. Устните й бяха стиснати.
— Изглежда, че ви попречих — каза тя.
Том Дългия промълви смутено някакво извинение.
— От тебе можех да очаквам това — продължи горчиво тя, — но да влачиш и сина си по същия път…
— Майко! — пристъпи Дънкан възмутено. — Мисли какво говориш!
— А ти мислеше ли какво говориш?
Узнала бе, значи! Те се гледаха в продължение на един ужасен миг. След това се отприщи цял яз от укори:
— Никога не бих допуснала такова нещо от моя син! След всичките ми молби и надежди! Сега остава само един изход: да отидеш при мистър Овъртън и да вземеш назад думите си.
— Няма да взема назад думите си — прекъсна я той. — Няма да взема назад нито дума. Съжалявам, че трябва да те огорча, майко, но решението ми е непоколебимо.
Отгатвайки мисълта зад твърдия му поглед, тя извика:
— Пак тая лудост да станеш лекар ли?
Той кимна утвърдително.
Гневът и разочарованието я овладяха почти напълно. Тя не можеше да понася тази негова мания, тя, която имаше присърце само доброто и благополучието му.
— За последен път — ще се извиниш ли пред градската управа?
— Не, майко!
— Тогава, всичко е свършено между нас! — продължи тя. — Ще напуснеш къщата още тази нощ! И никога да не посмееш да се върнеш!
Том Дългия, застанал безмълвно между майката и сина, се опита да възрази. Но тя отхвърли неумолимо намесата му.
— Свършено е! Щом предпочиташ да напуснеш къщата, ще я напуснеш завинаги!
Дънкан я погледна продължително, безмълвно. После отвърна спокойно:
— Ще бъде както каза, майко!
Смазана от огорчение и разочарование, майката остана неподвижна.
В таванската си стая момчето свърза книгите и дрехите си. Когато слезе в малкото предверие, намери баща си и кучето, които го чакаха.
Том Дългия се поизкашля и почна да рови несръчно в джоба на жилетката си.
— Искам да ти дам нещо, синко. Не е кой знае какво. Нямам пари, но имам поне ей това.
Той извади от джоба си златния часовник със сребърна верижка, останал в наследство от баща му и незалаган ни веднъж, въпреки сиромашията.
— Не — възрази Дънкан, — не мога да го взема.
Но Том Дългия му го даде почти насила, стискайки ръката на сина си, който мърмореше някаква благодарност.
— Сбогом, синко, и добра сполука!
— Сбогом, тате! — като метна на гръб багажа си, Дънкан се провикна към кухнята: — Сбогом, мамо!
Отговор не последва.
От Ливънфорд до Сент Андрюс имаше деветдесет мили път, от които Дънкан измина двадесет още същата нощ. Към четири часа сутринта той се простря в подножието на една купа сено. Лежа там, загледан в бледия сърп на луната, над която се гонеха разкъсани облаци. Но не можа да заспи. В джоба си имаше само няколко дребни монети. Миналото бе вече завинаги захвърлено. Пътят назад бе затворен за него. Колкото повече размишляваше, толкова повече му се струваше, че е самомнителен глупак, почнал тежък двубой със съдбата. Но смелостта му не го напусна.
На следния ден измина тридесет мили, като не влизаше в градовете, а минаваше само по селските пътища и пътечките по ридовете. На обед си купи сухар от един селски дюкян и го изяде, подсладен с бистра вода от близкия кладенец. Местността бе прекрасна. Кръгозорът бе назъбен от планински върхове, покрити с хвойна и бор, зелени пасбища се простираха в подножието им, а между тях планински реки, изпъстрени със свлечени дървета, се спускаха във весели водопади към полето. Тук-там бяха пръснати бели чифлици с малки, обработени дворчета. Стадо овце минаваше спокойно край пътя. Това беше най-хубавият кът на Пъртшайр, долината Страт Линтън.
Но след обяд, когато бе изминал половината път из долината, Дънкан усети, че заваля дъжд, който скоро се превърна в порой, придружен от силен вятър, и го измокри до кости.