Сега си спомни колко празна му се беше сторила залата, макар да бе претъпкана с благородници, аристокрация, офицери и изтъкнати граждани от всякакъв род. Всеки звук в залата се отразяваше глухо в извисяващите се опалесцентни арки и правеше мястото да изглежда празно, колкото и голяма тълпа да се беше събрала в него.
Дъбовият трон, на който сега седеше Ма’елкот, все още се издигаше върху широкия си правоъгълен подиум на двайсет и седем стъпки над обширния под на залата; високите стени все още бяха покрити с тесните, избелели от времето, покрити с прах гоблени, но това беше единственото, което напомняше на Каин за някогашната зала.
Ма’елкот беше направил някои промени.
Пепелявата светлина, която влизаше през южните прозорци, се губеше в магмените отблясъци на дванайсетте бронзови мангала, всеки от които бе достатъчно широк, за да побере в себе си висок мъж. В тях горяха същият тип въглища като онези под котела в Малката бална зала, като изпускаха светлина и топлина, но не пушеха. Те като че ли не изгаряха, но светлината им не беше толкова равномерна, както от лампите; по-скоро бе някак приглушена и пулсираше, правейки сенките, които хвърляше, да изглеждат живи и целеустремени.
Насред пода бе построена гигантска квадратна платформа, висока девет фута и широка стотици футове; тя бе покрита с такова количество плат в кървавочервено и златно, който щеше да е достатъчен да се облече целият персонал на двореца.
Над нея се извисяваше статуя на Ма’елкот — гол, излят от бронз. Лъскавата бронзова фигура стоеше разкрачена, с ръце на кръста, в поза, изразяваща авторитет и сила; чаталът ѝ се издигаше на около метър и нещо над основата на платформата. Дори най-леката следа от окисляване не затъмняваше блясъка на могъщата мускулатура, а изражението на лицето излъчваше абсолютно великодушие и топлина. От мястото си Каин можеше да види, че статуята има две страни, така че от другата страна на платформата се виждаше различно лице.
Той кимна на себе си; приемаше двуликата статуя като предупреждение.
Между краката на статуята имаше къса наклонена плоскост, също от бронз, която водеше от платформата към плитък басейн в подножието на трона. Каин успя само да различи сянката на херкулесовския пенис от другата страна на фигурата; от тази страна се виждаше само набъбнала сгъвка, която изглеждаше като стилизиран образ на вагина.
Той имаше усещането, че нещата ще станат доста шантави.
Каин се шмугна зад пердето на мъничката ниша, която се намираше точно зад трона. Там имаше два стола; той се отпусна в единия и притисна око към мъничкото прозорче в стената към гърба на Ма’елкот. Императорът го беше изпратил там, като му обясни, че няма намерение да се лишава от удоволствието от компанията му само защото бе настъпил часът за аудиенции.
Така че Каин седеше и гледаше как делегация след делегация от всички краища на Империята влизаше в Голямата зала. Говорителят на всяка група излизаше напред и изкачваше стъпалата до трона, за да представи молбата си. Ма’елкот го изслушваше и кимаше, а след като приключеха, упътваше делегацията към платформата. Когато стигаха в подножието ѝ, всички сваляха дрехите си.
Поредицата от голи мъже и жени, от обикновени земевладелци до имперски херцози, изкачваше стъпалата нагоре.
Те се присъединяваха към събралата се горе тълпа от голи треперещи мъже и жени от всякаква възраст, които чакаха и гледаха — леко изнервено, което бе напълно разбираемо — докато Ма’елкот се занимаваше със следващите.
Междувременно императорът правеше шепнешком коментари специално за Каин, разказваше му за този барон или онзи рицар, за бедите, които се стоварваха върху земите им, за някогашните им политически връзки, за настоящите им амбиции и каква е ползата им за Великата творба на Ма’елкот. Понякога разговорът се отклоняваше от темата, но като че ли скоро отново се завърташе около Ма’елкот, около постиженията и плановете му.
Каин подозираше, че Ма’елкот го е довел тук и му разказва всичко това най-вече защото той познаваше предишната му личност и съответно можеше да оцени колко се е издигнал и какво е постигнал; прикритият копнеж на императора да получи одобрение може би беше единствената му човешка слабост.