Каин постепенно — и с известно смущение — стигна до извода, че всъщност донякъде харесва Ма’елкот. Безграничната му увереност притежаваше изключителна привлекателност; арогантността му бе до такава степен подкрепяна от силата му, че донякъде се превръщаше в добродетел. Всеки път когато Каин си позволяваше да забрави защо е тук и какво трябва да направи, безпокойството му се стопяваше и той се чувстваше привлечен от този човек; може би не в смисъла на човешкото привличане, на приятелството, а по-скоро по начина, по който едни хора биваха привличани от морето, а други — от планината.
Как да не харесваш човек, който се наслаждава до такава степен на живота и на това, което е?
— Унищожих короната, разбира се — казваше Ма’елкот. — Тя беше просто ключът към отварянето на портала, ограничаващ силата, за която копнеех, и не виждах защо трябва да позволя и на други достъп до нея. А аз можех да я използвам — той поглади с ръце мантията си, сякаш искаше да каже „Воала!“, — за да се преобразя в какъвто образ пожелая. Първо се направих красив — ако си спомняш как изглеждаше Ханто, сигурно разбираш защо. После се сдобих с ум, с интелект, който граничи с всезнанието. След това си осигурих още една форма на силата — почти безграничното богатство. И най-накрая станах анхански император — политическа сила, истинска власт. Но още не съм приключил.
— Не си ли? — попита Каин. — И какво ще изпълниш на бис? Ще се превърнеш в бог?
— Точно така.
Следващата делегация беше на свободните фермери от Каарн; те бяха пропътували хиляди мили, за да помолят императора да прогони сушата, която мъчеше нивите им. Ма’елкот им даде дума, че ще помогне, и ги изпрати при останалите на платформата.
Докато мъжете се отдалечаваха с вдървени походки, Каин прошепна:
— На това вече му викам обещание.
Ма’елкот отвърна със заразителния си смях на древногръцки бог.
— И смятам да го спазя. Ще съм един доста скапан бог, ако не мога дори дъжд да доведа.
— Шегуваш се, нали?
— Ммм. Може би.
Необходима му беше секунда, за да разреши спора за земя между двама киришански барони. Доколкото Каин успя да разбере, той се бе справил добре; и двамата барони изглеждаха доволни, когато минаха по платформата. След това Ма’елкот отново се върна към темата.
— Иронията се крие в това, че за вдъхновение ми послужиха точно едни актири.
Каин се радваше, че се намира зад стената, далеч от погледа му; той преглътна, овладя гласа си и произнесе безгрижно:
— Актири ли? Не си ли малко стар, за да вярваш в актири?
— Ммм, Каин, ако беше видял онова, което съм видял аз…
— Мислех си — рече Каин предпазливо, — е, честно казано, мислех си, че целият този лов на актири е просто начин да прочистиш политическите си противници.
— Така е. Все пак аз съм тиранин — завзех трона, без да имам законното право за това. Всъщност съм обикновен човек.
Той се облегна назад в Дъбовия трон и погледна мрачно към поданиците си.
— Въпреки способностите и популярността ми сред народа на Империята, благородниците се съюзяват срещу мен от деня, в който взех властта. Обявяването на някой граф или баронет за актир не само го дискредитира, а и ми дава напълно законно извинение да го убия. И да, смятах, че актирите са просто легенди, удобни фантоми, зад които да се крият враговете ми. Докато не се опитаха да ме убият. Осмина мъже с оръжия, каквито никой не е виждал. Те изстрелват малки метални топчета в струя, която излита като дъждовна вода от устата на гаргойл; нападнаха ме в коридорите на моя дворец. Двайсет и шест души от моите хора загинаха при нападението; само седем от тях бяха придворни рицари, само трима от другите бяха благородници; останалите бяха невъоръжени — слуги, мъже и жени, както и трима пажове, които бяха още деца.
Каин потрепна зад стената. „Осмина мъже с автомати… Колбърг, ти си истински герой.“
— Хванах шестима от тях живи. Трима умряха в Театъра на Истината, в ръцете на майстор Аркадейл. Точно там научих много за актирите. Те са хора като теб, Каин, и като мен, какъвто бях някога. Някакво заклинание, наложено от господарите им, спираше дишането им, когато се опитаха да разкажат повече за своя свят, но въпреки това успях да науча доста неща от тях. А още повече научих от тримата, които убих със собствените си ръце.
„Научил е повече?“, помисли си Каин. Той познаваше много добре блокировките, поставяни от Студията, помнеше задушаващото усещане в гърлото си, когато се опита да говори на английски в Отвъдие. Студията твърдеше, че за Актьорите е невъзможно да разкрият какви са всъщност, независимо от натиска, оказван върху тях — те биха умрели, ако бъдат принудени да говорят повече от разрешеното.