Каин установи, че е изгубил гласа си. Стомахът му се беше свил в нервна топка.
— За развлечение, Каин. Те са по-зли и от демоните — дори Силите от Отвън, които ловят хората, го правят, за да се нахранят, а не за да се наслаждават на ужаса и отчаянието ни; актирите го правят, за да запълват свободното си време. Просто за забавление. — Ненавистта в гласа на Ма’елкот подейства като плесница на Каин. — Ако това не е зло, не знам кое е.
Каин се изкашля и намери гласа си.
— Е, по всичко личи, тоест ти го правиш да звучи така, сякаш те са нещо като… всъщност като гладиатори.
— Гладиаторите не посичат деца. Гладиаторите не убиват крале. И всъщност дори гладиаторите са ми отвратителни. Забранил съм битките им в Империята.
Долу, в Голямата зала, се зароди някакво вълнение, надигна се глъчка сред голите хора на платформата и делегациите, които чакаха пред трона. Входната врата се беше отворила и към трона с бързи крачки, потропвайки силно по мраморния под, се приближаваше Бърн.
През носа му беше залепена сивкава лепенка, а под очите му имаше пурпурни отоци; Каин усети как във вътрешностите му се надига приятна топлина.
— Като говорим за злото — рече бързо той, благодарен за възможността да смени темата, — ето го и най-новия ти граф.
Бърн разблъска следващата делегация и започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Той се отпусна на коляно пред трона и заговори с нисък, напрегнат глас:
— Ма’елкот, съжалявам, знам, че трябваше да бъда тук още преди час, но…
Ма’елкот му се усмихна снизходително.
— Не си закъснял за Ритуала, мое момче. Какви новини ми носиш?
— Намерих актирите — рече задъхано Бърн.
Каин го наблюдаваше през прозорчето, докато графът разказваше всичко на императора. Източникът му разкрил скривалището на бегълците — изоставен склад в Индустриалния парк — и сега Котките бяха обградили мястото. Засега те чакаха и наблюдаваха, защото не искаха да действат, преди да са сигурни, че Смешника Саймън ще падне в мрежите им.
„Но Шана вече е в донжона — помисли си Каин. — Поне се надявам да е там — ако падне в тоя капан, едва ли ще стигна навреме там, за да я спася.“
И с известно закъснение:
„Кой, по дяволите, е този източник?“
Докато наблюдаваше Бърн, той установи, че поне в момента не изпитва изгаряща нужда да изтича на подиума и да го пребие до смърт. Може би когато беше офлайн и никой не го притискаше да развлича, той не действаше толкова безразсъдно; а може би причината беше във внезапно връхлетялата го неувереност, непривичното усещане, че може би нямаше да успее да го победи.
Но омразата — тя продължаваше да го изгаря.
Докато Бърн завършваше разказа си, снизхождението се изгуби от усмивката на Ма’елкот и той го смъмри нежно, по бащински:
— Ти наруши обещанието си, Бърн.
— А? — Графът изглеждаше изненадан и озадачен, но след това погледът му се проясни и той докосна лепенката на счупения си нос. Наведе очи и хвана ръцете си пред чатала като каещ се ученик. — Знам. Знам, че обещах, Ма’елкот, но…
— Но какво?
— Когато той ми се нахвърли така… просто си изпуснах нервите, Ма’елкот, това е всичко. Но не го нараних кой знае колко.
„Така си мислиш ти.“ Рамото на Каин все още го болеше на мястото, където се беше вкопчила неестествено силната ръка на Бърн и бе натъртила костта му.
— Докато Каин ми служи, ще се отнасяш към него с почит и уважение. Ако ме накараш да ти го припомня отново, ще съжаляваш.
— Съжалявам, Ма’елкот. Наистина.
— Освен това ще му се извиниш.
— Ма’елкот…
Императорът леко повдигна брадичката си и възражението на Бърн увехна още в зародиш.
Той наведе очи.
— Аз, ъъъ, чух, че си го заловил…
— Така е. Всъщност в този момент той те гледа.
Ма’елкот леко кимна вляво, към малкото прозорче; Бърн насочи поглед натам и очите му срещнаха очите на Каин. Той разтегна устни и оголи зъбите си.
— Той е… — Вратът на Бърн пламна от притока на кръв. — Да си го начукам като на девствена коза! Сложил си го на моя стол?
Последното изречение беше произнесено със сподавен шепот.
Каин рече с лека насмешка:
— Здрасти, енотче.
Отоците покрай очите на Бърн потъмняха от притока на кръв и вените на шията му изпъкнаха.
— Каин, това беше детинско и под достойнството ти — рече Ма’елкот. — Бърн, ти ще се извиниш.