— Но…
— Веднага.
Бърн едва успя да процеди думите през стиснатите си зъби.
— Извинявай, Каин.
Каин му се ухили, макар че Бърн не можеше да види лицето му.
— Извинението е прието.
— Каин, същото се отнася и до теб. Докато ми служиш, почитай и уважавай.
— Разбира се, защо не? — отвърна Каин. — Няма да ти служа вечно.
— Това, мое момче, ще го обсъждаме допълнително. Бърн, застани до пързалката. След няколко минути ще започна Ритуала.
— Ма’елкот…
— Отивай.
Бърн се завъртя рязко и заслиза по стълбите. Каин го изпрати с поглед и каза:
— Не разбирам как можеш да работиш с тоя сбъркан шибаняк. В него почти не е останало нищо човешко.
— Някои биха казали същото и за теб, Каин. — Ма’елкот махна презрително с ръка. — Направих го главен жрец на Църквата на Ма’елкот, така да се каже, просто защото е изключително изпълнителен. Той ще направи всичко, което поискам от него — ще убие и собствената си майка заради мен.
— Така ли? Смяташ ли, че има майка?
Ма’елкот се засмя.
— Стига, Каин. Признавам си — не той беше първият ми избор. А ти.
— А?
— О, да. Надявах се да успея да те намеря лично; Притеглянето, което използвах наскоро върху теб, отнема твърде много от твърде ценното ми време и внимание. Бърн доказа, че е приемлив заместител. Още когато ми намери короната, аз останах впечатлен от издръжливостта и изобретателността ти — да не говорим за безпощадността ти. И все още се надявам, че ти, Каин, ще станеш моят най-доверен спътник. Не мисля, че точно сега си в положение да откажеш благородническата титла; смятам, че след снощните събития Манастирите едва ли могат да очакват някаква лоялност от твоя страна.
„Това би било много лоша идея.“
— Значи, искаш да ми дадеш работата на Бърн, а? — каза той, опитвайки се да смени темата и все пак да прозвучи така, сякаш я обмисля. — Всъщност може да се каже, че вече си го направил. Той търси Смешника Саймън, нали?
— О, няма да ти дам работата му. Искам да работиш отделно. Установих, че двама агенти, които работят независимо един от друг — дори в конкуренция — по една и съща задача, постигат резултат много по-бързо и по-сигурно.
— Да, малко като… — Гласът на Каин секна. „Като мен и Бърн в Надпреварата за короната на Дал’канит“, завърши наум той. — Винаги си предпочитал да работиш по този начин, нали? — рече Каин на глас.
— Това не ми прозвуча като въпрос.
Каин преглътна гнева си.
— Не беше. И преди си го правил. С короната — рече той с равен глас. — Той работеше за теб, нали, през цялото време е работел за теб… Наел си Бърн по същото време, когато нае и мен.
— Ммм, не съвсем. Наех го, след като първоначалният ти опит се провали.
— Знаеш ли какво направи той? Знаеш ли какво ми причини тоя смотан лайнян кучи син?
— Знам какво си причинихте един на друг.
— Но ти си получи короната и друго не те интересуваше.
— Точно така. Знам, че това те разстройва, Каин, но освен това знам, че ако беше на мое място, щеше да постъпиш по същия начин. Кое в края на краищата е по-важно — самата сила или начинът, по който си се сдобил с нея? — Ма’елкот се усмихна снизходително. — Това беше риторичен въпрос, скъпо момче. Сега замълчи. Остават ми само още три делегации и след това ще започна Ритуала.
— Какъв е този ритуал?
— Ще видиш. Те ми носят много по-великолепни дарове от обикновените данъци и такси и Ритуалът е начинът, по който ги приемам. Тихо сега.
Той реши бързо и справедливо проблемите на последните три делегации, след което ги отпрати. Те оставиха дрехите си под платформата и се присъединиха към нервничещата тълпа. Ма’елкот махна мързеливо с ръка на капитана от придворните рицари. Мъжът му отдаде чест, обърна се и даде някакви отсечени заповеди на отряда си. Някои от рицарите се качиха на платформата и подредиха голата тълпа в груб квадрат, а другите отвориха някаква малка врата, през която влязоха още голи мъже и жени.
Каин предположи, че какъвто и да бе този ритуал, той се нуждаеше от определен минимум хора — новодошлите можеха със същия успех да са приели с нежелание доброволци, просто ужасени граждани, докарани насила тук, за да попълнят бройката. В залата се надигна глъчка, докато всички едновременно се питаха един друг, питаха рицарите и чакащите на платформата делегати: Какво, по дяволите, става тук?
Ма’елкот се изправи и в бръщолевенето се промъкна нотка на страх. Той вдигна ръце.
Тишината падна като бомба.
В залата започна да се натрупва електрическо напрежение, във въздуха се забелязваше жълтеникаво трептене като светкавица преди лятна буря.