И сред тишината и напрежението Ма’елкот заговори.
Гласът му се понесе като тътен, подходящ за мълниите, които проблясваха от очите му. Дълги мелодични изречения, с постепенно развиващ се ритъм като елфска песен — дълга реч за любовта, за братството, за сърцето и семейството. Ритъмът като че ли следваше ударите на Каиновото сърце, опустошителната му сила сливаше отделните думи. Каин не успяваше да ги чуе поотделно — те се разбиваха в повърхността на съзнанието му, но в дълбините му се раждаха образи — топлият скут на майка му, сладката мекота на гласа ѝ, докато му чете от разтворената пред нищо неразбиращите му очи книга, сухата, силната бащина длан, която той стиска трескаво в опит да запази равновесие върху първото си колело. Откри, че очите му парят от неочаквани сълзи заради това, което отдавна бе оставил зад гърба си, и заради невероятните обещания за онова, което може би го очакваше в бъдещето.
Вдигнатите ръце на Ма’елкот започнаха да се поклащат, в началото бавно, като дъбови клони под подухването на свеж бриз, след това запляскаха из въздуха като криле на орел, който се издига величествено към безкрайното небе. Императорът се обърна на едната страна, после на другата, позата му се промени и Каин затаи дъх.
За негова огромна изненада Ма’елкот затанцува.
Танцуваше в ритъма на собствените си думи — бавна, хармонична ритмика от неподражаема грациозност, с неподражаемата елегантност на демон от театъра кабуки.
Каин познаваше достатъчно магията, за да добие някаква представа какво става тук — той успя с усилие да откъсне погледа си от Ма’елкот. Предположи, че е могъл да го направи само защото ритуалът е бил насочен не към него, а към тълпата на платформата. Забеляза, че стражите край вратите са извърнали глави настрани; тълпата на платформата се поклаща, зяпнала в благоговение, в идеален синхрон с неустоимия устрем на танца на Ма’елкот. Те започват да стенат леко и несъзнателно, с ниски и плътни тонове, звучащи като контрапункт на силния му глас.
Размахът на Ма’елкот става все по-широк, стъпките му — все по-стремителни, гласът му се насища с енергия, докато не започва да жужи като динамо, всичко се устремява към разтърсващата кулминация — и тогава той внезапно и изненадващо спира.
В настъпилата тишина продължи да се чува потропване, едва доловим ямбичен тътен; Каин затвори очи, опитвайки се да се абстрахира от пулсирането на кръвта в собствените си уши. Той чуваше: А’фъм, а’фъм, а’фъм…
Вдишване.
Това беше вдишването на стотиците хора на платформата, поемащи си дъх в перфектен синхрон.
Когато Каин отново отвори очи, той видя, че Ма’елкот го гледа през масивното си рамо. Устните на императора потръпнаха в суха крива усмивка и клепачът на едното му око се спусна в продължително, лукаво намигване.
След известно време Каин си спомни, че трябва да диша.
Ма’елкот се обърна отново към тълпата голи хора, които бяха зяпнали в омагьосано очакване.
— Това са думите, които трябва да произнесете, за да обвържете завинаги душите си с моята:
С кръвта от сърцето си аз се кръщавам Дете на Ма’елкот.
Служа на мечтата за Единно човечество с цялото си сърце.
Обричам тялото си и безсмъртната си душа на Правдата на Ма’елкот, Истинският жив бог, Великият отец.
Чрез прехода към нов живот аз се Прераждам.
Прераждам се като неопетнен служител на Свещената църква.
Заявявам сега и завинаги, че няма друг Бог освен Ма’елкот и аз съм негово живо Дете.
Придворните рицари на платформата раздадоха малки златни чашки на всички в тълпата. Хората ги приемаха машинално. Дръжките на чашките бяха наточени като остриета, с които бъдещите Деца на Ма’елкот прерязваха вените на левите си ръце и поставяха чашките под бавно стичащата се ярка кръв.
Скоро гвардейците извлякоха от тълпата един мъж, по чиито ръце не се виждаше кръв. Ма’елкот кимна и им махна да му го доведат.
— Ти не проля кръв — каза императорът. — Няма ли да се закълнеш?
Мъжът имаше бръснатата глава на жрец и стойката на воин. Той стоеше гол и безстрашен, без да се съпротивлява на гвардейците.
— Господарю мой, императоре — отвърна той, — аз служа на Рудукириш, богът на бурите, от деня, в който получих името си. Няма сила, която да ме накара да се отрека от него, а погледът му ще хвърли смъртоносна светкавица върху всеки, който се осмели да ми навреди.
— Да, да, да — отвърна раздразнено Ма’елкот. Той погледна през рамо към Каин и промърмори: — Това се случва от време на време. Донякъде дори ми помага.