Той се обърна към платформата и заговори с обичайния си звучен глас.
— Разбирам нежеланието ти, но не го приемам. Ти ще бъдеш убит.
Жрецът изкрещя нещо на киришански диалект, който Каин не владееше, и внезапно отвън се разнесе силен гръм, а в залата проблесна заслепяваща светкавица; когато погледът на Каин се проясни, той видя, че киришанският жрец е облечен с великолепна блестяща броня и държи в ръцете си боен чук, чиято дръжка на дължина почти достигаше ръста му.
Придворните рицари, които го държаха, се проснаха в цял ръст на платформата и от броните им се вдигна пушек.
Жрецът засия в ореол от сила — пращяща аура от синьо-бяла светлина, от която се извиваха електрически заряди. Те хвърляха червеникави сенки по лицата на омагьосаната тълпа.
— Сега ще познаеш гнева на бога на гръмотевиците!
— Да, да — произнесе Ма’елкот почти нетърпеливо. — Дай да видим.
Жрецът насочи чука си към трона и от него се изстреля мълния. Ма’елкот не помръдна от мястото си, нито изрече някое защитно заклинание. Светкавицата прогори дупка в мантията на гърдите му; дрехата пламна с неестествена бързина. Дори през малката си шпионска дупка Каин можеше да усети как горещината изгаря очите му. Пламъците обвиха императора.
Когато мантията изгоря напълно, сред пепелта ѝ стоеше Ма’елкот, с гола гръд и бос, облечен единствено с къси кожени панталони.
Императорът дори не примигна.
Той издигна към тавана ръката си с разперена длан, сякаш за да приеме някаква сила отгоре. След това я сви в юмрук, който запрати към жреца, сякаш искаше да го удари с невидим камшик.
Жрецът вдигна чука си, за да отрази удара, и светлинният му щит засия от силата, дарена му от неговия бог. Но не му помогнаха нито цялата му жреческа сила, нито предаността му към бога, нито смелостта му или любовта на бога му; когато призованата от Ма’елкот сила го удари, бойният чук в ръцете му, символ на неговата вяра, се взриви като граната.
От разкъсаната му ръка шурна кръв, а отломките от чука се забиха в тялото му като шрапнели. Придворните рицари го обградиха и го издърпаха от другата страна на статуята.
— Със своята смелост ти заслужи тази чест — прогърмя гласът на Ма’елкот — и ще отъпчеш пътя за вярващите.
От стилизираната вагина закапа кръв и Каин успя да зърне краката на жреца, докато рицарите очевидно го набутваха с главата напред в корема на статуята; във вътрешността ѝ сигурно имаше някакъв канал и кръвта явно беше на жреца. Краката изчезнаха и Каин долови приглушено изсумтяване. След това главата и раменете на жреца се появиха през вагината на статуята и останаха заклещени там, докато кръвта се стичаше по лицето му и капеше върху бронзовата наклонена плоскост.
Иззад платформата се появи висок, широкоплещест мъж, облечен с тъмнокафявите дрехи на анханска акушерка; в ръцете си стискаше къс прав меч, наточен само от едната страна, а на лицето му бе застинала похотлива усмивка.
Това, разбира се, беше Бърн.
Жрецът го видя и закрещя:
— Вярвам в силата на Рудукириш! Вярвам в силата…
Сребристата дъга на сатъра на Бърн сложи край на виковете му. Острието се вряза в шията му, преряза гръбнака и излезе от другата страна. С едно професионално, заучено движение на ръката Бърн изчисти острието от кръвта, а главата на свещеника, все още с отворена уста, падна върху плоскостта сред фонтан от кръв и се затъркаля надолу към басейна. Сърцето му продължаваше да бие яростно и да изпомпва яркочервени струи от прерязаните артерии; мина доста време, преди фонтанът да премине в слаба струйка. Онова, което задържаше тялото досега, го освободи и то се плъзна гладко по хлъзгавия от кръвта наклон, докато се спря неподвижно в басейна.
Всичко това бе наблюдавано мълчаливо от омагьосаната тълпа на платформата.
Тогава рицарите подкараха хората един по един покрай статуята и те доброволно поеха по пътя на жреца, като се спираха за миг да излеят малките чашки със собствената си кръв върху себе си, изричаха клетвата и се спускаха с главите напред в корема на статуята. После се плъзваха навън през вагината и надолу по наклона, озоваваха се в басейна, откъдето биваха изваждани от други гвардейци, които ги отвеждаха да измият кръвта и да превържат китките си.
Внезапно, без видима причина или сигнал, някой от хората биваше захванат в статуята с главата надолу; острието на Бърн проблясваше и поредното тяло и глава се спускаха поотделно в басейна. Потръпващите тела биваха оставяни там, като зловещи подложки за следващите, които падаха вътре живи.