Това всъщност дори не беше избор. В съзнанието му отекнаха думите на Шана: „Него не го е грижа какво се случва с мен.“ И това може би беше най-добрият, всъщност единственият шанс да ѝ спаси живота.
Нямаше причина да се колебае.
— Да, добре — рече Каин. — Да го направим.
5.
Речната баржа изглеждаше също толкова овехтяла като капитана си, дърт пияница с прошарени коси, подпухнали кървясали очи и непрекъснато течащ нос, но когато Палас огледа трюма ѝ — мрачно влажно пространство, от което се носеше отровната смрад на урина и гнилоч, наподобяваща миризмата на умряла костенурка, оставена на слънце четири дни, като междувременно е била препикавана непрекъснато от куп разгонени котараци — тя откри нещо, което я накара да се усмихне: малко рогато личице, с познатата лукава усмивка, изрязано наскоро върху една от дървените прегради.
Палас го посочи с пръст.
— Смешника Саймън — рече тя. — Нали знаеш, че това може да ти донесе неприятности.
Капитанът отри носа си с опакото на мръсната си ръка.
— Никой не може да ме вини за това. Непрекъснато подменям екипажа. Не мога да кажа кой го е надраскал тука.
— Обзалагам се, че доста неща не можеш да кажеш — подхвърли Палас.
Капитанът сви рамене.
— Държа си езика зад зъбите, ако имаш това предвид.
— Обзалагам се, че не можеш да кажеш защо тая драсканица, която е на около две седмици, още е тук.
— Ще изгубиш, момиче — изръмжа капитанът. — Преди петнайсетина години возих барон Тилиу от Оклиан, него и цялото му семейство. Ония дни бяха по-добри и за двама ни. И той беше добър човек, а не проклет актир, каквото и да казва императорът. Нямам нищо против императора; сигурно някой му приказва разни лъжи и праща добрите хорица под брадвата, а аз предпочитам Смешника Саймън да ги отведе, вместо да бъдат убити. А това… — той се пресегна и докосна грубата резба, — това е просто за да ми напомня. Всъщност не значи нищо.
Палас протегна ръка и между показалеца и палеца ѝ проблесна лъскав златен роял. Тя щракна с пръсти и се появи още един; ново щракване — нов роял. Монетите блестяха като пламъка на фенер.
— Използвай ги, за да купиш провизии. Четирийсет души за една седмица. Недей да купуваш всичко от едно място. С останалите набери екипаж. Каквото остане, задръж за себе си.
— Аз, ъъъ…
Щрак. Монетите станаха четири.
— Това очарователно малко семейство има още роднини. Четирийсет са. По една за всеки от приятелите ми, които ще се возят на баржата ти, ако, разбира се, пристигнат живи и здрави в Тинара, плюс още няколко в добавка. В знак на признателност за великолепното обслужване.
Той яростно разтърка лицето си, докато калта и мазнотията по опакото на ръката му не се размазаха от сополите му.
— Това, ъъъ, това си е трудна работа. Може би ако дадеш още малко предварително, това, ъъъ, ще ми поуспокои нервичките…
— Ще се наложи да ми се довериш — отвърна тя, тръсвайки бързо глава. — Трябва да си вярваме един на друг. Ако не се появя със златото, из Тинара ще скитат четирийсет души, за които всяко Око или армейски офицер с лекота ще платят по нобъл или два.
— Но пък четирийсет рояла… — промърмори той. — Ще мога да оправя старата госпожа, да си наема истински екипаж…
— Значи, се разбрахме.
Тя му подаде четирите рояла.
— Разбрахме се — отвърна той и тръгна след нея нагоре по стълбите към топлото следобедно слънце. — Дай ми два дни да намеря екипаж и провизии и ми докарай приятелите си следобед във втория — до залез-слънце ще сме изминали няколко мили по течението.
Той я придружи до парапета и ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да се изкачи по рампата.
— Наистина ли — промърмори тихо, колебливо, оглеждайки прикрито пълните с народ докове, за да се убеди, че никой не подслушва, — наистина ли работиш за Смешника? Той наистина ли, сещаш се, наистина ли е истински?
— Да — отвърна тя. — Да, той наистина е истински.
— Наистина ли иска да свали Ма’елкот, както говорят всички?
— Не. Не, изобщо не е така — отвърна сериозно тя. — Той просто се опитва да спаси няколко живота. Тези хора не са актири, капитане. Това са просто хора, невинни хора, които трябва да се махнат от Империята или ще бъдат убити. Убити, защото Ма’елкот не ги харесва.
— Ами добре тогава… — Той отпусна ръката си, погледна към палубата под краката му и се изплю в ленивите мътни води на Великия Чамбайген. — Добре тогава, успех на Смешника. Успех и на теб, госпожо.