В този миг го видя — от кулата на двореца „Колхари“ внезапно се стрелна аленият лъч на Силата.
Оставаха ѝ секунди живот.
Обградена. Сама. Поданиците щяха да ѝ помогнат, ако знаеха, че се намира в опасност, но наоколо нямаше никой от тях.
Сама, но не и безпомощна.
Ако Каин беше тук, той щеше да цитира Сун Дзъ: „Когато си отчаян, сражавай се.“
Тя бръкна в малкото джобче на гърдите си и измъкна миниатюрна фигурка — мъничка ръка, изработена от същия блещукащ кварц, който бе използвала за Щитовете си.
Пипалата на енергията се вляха в съзнанието ѝ.
Лъчът на Потока, който грееше като лазер откъм двореца, бе насочен към един срутен склад от другата страна на улицата; нямаше начин Бърн да се скрие от нея.
Жилките по повърхността на кварцовата ръка се разстлаха като мрежа, завъртяха се като водовъртеж, образувайки мощен вихър в Потока, и енергията заблещука върху кожата ѝ. Независимо каква сила получаваше Бърн от Ма’елкот, самият той не беше заклинател — без ментално зрение нямаше как да разбере колко дълбоко е загазил.
Устните ѝ се разтеглиха в дива усмивка, която Бърн щеше да разпознае; тя протегна ръка, сви я в юмрук и невидимата сила на нейния теке строши постройката като яйчена черупка.
Тя се срути навътре с гръмотевичен трясък и над нея се издигна облак задушаваща прах. Ако Бърн искаше да я хване, първо трябваше да си прокопае път навън.
От всички страни се разнесоха щраканията на стрелящи арбалети, но Палас вече не беше на предишното си място — тя се гмурна в прикритието на прахта. Стрелите от арбалетите свистяха край нея, откачаха от калдъръма или се забиваха с трептене в дъските. Отвсякъде се чуваха виковете и писъците на жителите на града, които се пръснаха на всички страни и хукнаха да спасяват живота си.
Палас се претърколи и се изправи на крака, използвайки същия номер, който бе приложила на капитана на баржата; само че този път вместо монети между пръстите ѝ се появяваха заредените кестени — един, два, три, четири.
Кръвта туптеше в ушите ѝ, животинска възбуда изпълни гърдите ѝ. Зъбите ѝ проблеснаха в доволна усмивка, тя зареди един кестен и го изстреля по улицата с помощта на своя теке, право към постройката, от която идваха най-многото стрели. Пред разбитите прозорци блъвнаха пламъци; предната стена на постройката се нагъна и се срути.
„Това — помисли си тя — трябва да е достатъчно, за да привлече вниманието им.“ После се обърна и побягна с всички сили към Лабиринта.
„Хайде, хайде, хайде, размърдайте се, копелета — припяваше си тя наум. — Излизайте всички, защото иначе няма да ме хванете. Хайде де!“
И те започнаха да излизат от прикритията си — десет, петнайсет, трийсет мъже, облечени в сиво, с жестоки очи. Втурнаха се напред с разярени лица, а Палас ги поведе все по-далеч от скритите токали, към самото сърце на Кралството на Кант. Зад нея една постройка, онази същата, която беше съборила върху Бърн, започна да се гърчи, да се вълнува и да се надига в средата, като труп на гъсеница, от който се ражда цяло люпило оси.
Бърн идваше.
Тя наведе глава и побягна.
Ден четвърти
— Ти нямаш никакви принципи.
— Това са глупости и ти го знаеш много добре.
— Не, истина е. Ти си опортюнист. Вършиш всичко, както намериш за добре, но винаги обратното на това, което те съветват останалите. Проблемът е там, че някъде дълбоко в себе си таиш подозрението, че те са прави. И това няма нищо общо с принципите — ти отхвърляш всяка власт просто защото ти е забавно да нарушаваш правилата. Като малко дете си — вършиш бели с усмивка на лицето.
— Трябва ли точно сега да обсъждаме това?
— Ти не защитаваш нищо — ти си против всичко.
— Защитавам теб.
— Престани. Говоря сериозно.
— Аз също.
1.
Сержант Хабрак служеше в анханската армия повече от двайсет години, така че веднага разпозна погледа в очите на Бърн — още щом графът застана пред железните решетки на портата; беше виждал същото твърде много пъти в очите на офицерите, канещи се да издадат смъртна присъда, в очите на пехотинците, доведени до ръба на кървав метеж, или на селяните, готови, въоръжени с вили и коси, да се хвърлят с крясъци срещу бронираните рицари, за да отмъстят за кланетата и изнасилванията. Сержантът скочи на крака, подрънквайки с връзката ключове на колана си.