— Отваряй шибаната врата, преди да съм я разсякъл — изръмжа Бърн.
— Само секунда, милорд, само секунда.
Най-накрая Хабрак успя да напъха ключа в ключалката и отвори вратата навътре.
Бърн профуча покрай него и Хабрак се закашля задавено — графът смърдеше на затворена конюшня посред горещ летен ден; и каква беше тази мръсотия по ягодовочервения му шевиотен жакет? Той изглеждаше — и миришеше — като човек, който бе прекарал нощта, въргаляйки се в оборски тор!
Щом чу кашлицата на Хабрак, Бърн се спря и погледна през лявото си рамо. Дръжката на препасания през гърба му меч разделяше лицето му на две.
— Проблем ли има? — попита той с нисък зловещ глас. — Да не би да надуши нещо?
— Ох, ох, не, не, милорд. Нищо.
— Странно, като се има предвид, че съм омазан с лайна.
— Аз, ох, милорд, аз…
— Няма значение. Отваряй шибаната врата.
— Вашето, ъъъ, вашето оръжие, графе… — рече колебливо Хабрак.
— Дори не си помисляй да ме обезоръжаваш, Хабрак. Не и тази вечер.
Хабрак, като всеки здравомислещ мъж, ненавиждаше променливия характер на граф Бърн и мълниеносния му меч, но от пет години служеше като сержант в имперския донжон и се чувстваше на своя територия.
— Това е, ъъъ, стандартната процедура, милорд. За безопасност.
— Смяташ, че някой от умрелите от глад боклуци, дето лежат тук, ще успее да ми отнеме меча?
Каквото и да отговореше на този въпрос, щеше да му донесе неприятности, затова Хабрак отстъпи встрани.
— Самият император оставя оръжията си при мен, преди да мине през тази врата. Той нареди единствено пазачите да носят оръжия в донжона. Ако смятате, че греши, ще трябва да се разберете с него.
Бърн изръмжа, разкопча токата на колана и хвърли ножницата в ръцете на Хабрак, сякаш предизвикваше сержанта да я изпусне. Хабрак се вкопчи в нея като пиявица и предпазливо я окачи на стойката зад бюрото си.
— Сигурно ще желаете фенер, ако смятате да минавате покрай Ямата. Патрулите угасват факлите в полунощ.
Бърн изглеждаше още по-ядосан от преди, ако това изобщо беше възможно. Той стисна фенера с ръката си с побелели кокалчета и зачака край вратата. Гледаше напред така, сякаш можеше да види през нея, през самата скала, в която бе изсечен донжонът, лицето на мъжа, когото ненавиждаше.
Хабрак отключи вратата и я задържа, докато Бърн пое по дългото, тясно спускащо се стълбище надолу към тъмнината. Откъм стълбите нахлу топлата воня на ферментирали екскременти и неумити тела, на въздух, който бе дишан твърде много от мъже и жени с прогнили зъби и болни дробове; Хабрак побърза да затвори вратата и да се махне от нея, като се върна при бюрото си.
Имперският донжон на Анхана се простираше в поредица от тунели, изсечени във варовиците на Стария град, под сградата на съда; той беше прокопаван в продължение на десетилетия от осъдени каменари. Централната обща зала, известна като Ямата, беше издялана в естествена пещера, висока три етажа; на двайсетина фута над пода тя беше опасана от издатина, образуваща естествен балкон. По него патрулираха пазачи, въоръжени с арбалети и метални боздугани.
Ямата обикновено беше претъпкана с мъже и жени, очакващи съдебен процес — месеци, а понякога дори години — и онези затворници, които вече са били осъдени и чакаха да бъдат извозени до граничните гарнизони или до източните мини. Това беше единственото място, което е непрекъснато осветено и таванът му е опушен от десетилетията, през които тук са горели фенери. Полегатите тунели, изсечени в скалата, започваха от балкона на Ямата, простираха се настрани като спици на колело и през определени интервали се свързваха помежду си чрез тесни напречни проходи. Тези тунели водеха до частните килии, в които се намираха дребните благородници и членовете на бандите на Лабиринта, както и разни други личности, разполагащи с достатъчно пари и влияние, за да се махнат от Ямата.
Уединението се считаше за разкош в имперския донжон; затворниците, които създаваха проблеми, се затваряха в Шахтата.
В донжона царяха мрак и зловоние; горчивата, кървава миризма на отчаянието и жестокостта се смесваше с вонята на човешки изпражнения и гниеща плът. Единственият изход или вход беше стълбището от мазето на съдебната сграда до балкона над Ямата, по което се спусна Бърн; затворниците в имперския донжон имаха толкова шансове да избягат, колкото и грешните души в Ада.
Пазачите подозрително присвиха жестоките си очи, когато Бърн профуча покрай тях; те не вярваха на никой друг, освен на себе си. Той дори не ги погледна.