Вратите към частните килии се заключваха по два начина — с тежки резета и с по-малки ключалки. Резетата можеха да се дръпнат бързо, за да попречат на затворника да отвори вратата; целта на ключалките беше да попречи на някой затворник, който по чудо бе успял да се измъкне от килията си, да хукне по коридорите да освобождава другарите си по-бързо, отколкото стражата успява да ги върне обратно.
Бърн разполагаше със свой собствен ключ за вратата, която търсеше. Той го завъртя, дръпна резето, отвори вратата и влезе вътре.
Килията беше добре обзаведена; по стандартите на донжона беше дори луксозна — пухено легло с чисти чаршафи и одеяло, малко бюро, удобен стол, дори рафтче с няколко книги за убиване на времето. Подът беше чист, а на бюрото имаше поднос с остатъци от свински бут, малко картофи и напоен със сос хляб. Мъжът в леглото се размърда неохотно, разбуден от тракането на вратата и внезапната светлина от фенера, който Бърн остави на бюрото.
Затворникът се претърколи и засенчи очите си с ръка.
— Ха! Бърн?
— Не си ми разказал всичко, Ламорак — каза Бърн.
Той съсредоточи енергията от Щита си към краката си и с един шут разпиля леглото на Ламорак на парчета.
Кракът му потъна в дюшека и килията се напълни с пера. Ритникът запрати Ламорак във въздуха и той безпомощно размаха ръце. Ръката на Бърн се стрелна напред със скоростта на спускащ се сокол и сграбчи глезена на Ламорак.
Бърн остави Ламорак да виси с главата надолу. Силата, която му беше дал Ма’елкот, го изпълваше с наслада. Да може да вдигне по-едър мъж, и то с една ръка, и дори да не се напъне — това направо спираше дъха и затопляше чатала му.
— Представи си само — рече заплашително Бърн — какво може да причини един такъв ритник на главата ти.
— Бърн, Бърн, недей… — отвърна Ламорак, прикрил с ръце лицето си в безполезна самоотбрана; тези мускулести ръце щяха да се натрошат по-лесно и от краката на леглото.
— Можеш ли да ме подушиш?
— Бърн… Бърн, успокой се…
С една извивка на китката Бърн блъсна Ламорак в каменната стена на килията. По нея полепнаха кожа и кръв, която потече по скалата, а през разцепената плът на лакътя на Ламорак щръкнаха розовеещи кости. Той изпъшка, но не извика. Десет дълги секунди в килията се чуваше единствено капането на кръвта му по пода.
— Да опитаме отново. Можеш ли да ме подушиш?
Ламорак кимна с усилие, а лицето му почервеня от притока на кръв.
— Какво… какво се е случило? — попита той с прегракнал глас.
— Каква роля играе Палас Рил в тази история?
— Бърн, аз…
Бърн отново го блъсна в стената, този път с лицето напред. Скалпът на Ламорак се разцепи високо на челото и кръвта се просмука в дългата му руса коса.
Бърн нямаше много време за игри — каменните стени на донжона пречеха на Потока. Макар Ма’елкот да му беше подарил парче от грифонски камък, което той носеше на верижка на врата си, за да подхранва силата му в подобни случаи, дори това не вършеше работа за дълго време тук долу.
— Колко пъти ще ме караш да ти задавам този въпрос?
Ламорак отвърна нещо, което Бърн не успя да чуе добре; той преживяваше отново унижението, което бяха понесли Котките му от Палас Рил и нейните шибани просяци.
Когато къщата се срути върху главата му, графът успя да се измъкне изпод отломките за по-малко от минута. С помощта на нечовешката си сила той разхвърли настрани дебелите греди така, както обикновен човек разритва слама. Изпълнен с ярост, Бърн поведе Котките си след Палас Рил по улиците на Индустриалния парк, към Лабиринта.
Където просяците ги бяха засипали с лайна.
Нямаше с кого да се бият, кого да убиват, просто от всички страни върху тях се сипеха тонове изпражнения. Скоро Котките съвсем се дезорганизираха, хукваха след някой просяк, после след друг и изчезваха безследно в многолюдния лабиринт от тесни улички.
Ма’елкот беше отхвърлил призива на Бърн да засипе тълпата с мълнии. „Безпричинните кръвопролития по улиците на столицата водят до нежелани резултати. Може би трябва да обърнеш повече внимание на актирите, които си открил. Докато се луташ из Лабиринта, те може да избягат.“
Сипейки проклятия, Бърн хукна обратно към изоставения склад и нахълта в мазето, готов да избие всички на място — но мазето беше празно. По някакъв начин те бяха успели да се измъкнат през онзи четвърт час, когато никой не ги беше наблюдавал. Сякаш Палас Рил бе отвлякла вниманието на Котките точно с тази цел. Ако тук изобщо бе имало актири. Ала тя беше свързана по някакъв начин със Смешника Саймън, същото се отнасяше и за Каин, а Бърн не беше чак толкова глупав, че да вярва в съвпаденията.