Може би Смешника Саймън… може би това беше самият Каин!
Мислите бълбукаха в главата на Бърн; Ламорак висеше забравен в ръката му. Възможно е, реши той. Всичко е възможно. Дори не бе нужно да е заклинател — Палас Рил му беше подръка. Във всичко това имаше смисъл; Каин беше прочут с уменията си да подкопава увереността на враговете си — я какво бе причинил на Хулан Г’тар…
А Ма’елкот го беше поканил в двореца, беше го нахранил и въоръжил, беше го сложил да седне в стола на Бърн…!
Каин трябваше да умре.
Още сега. Тази вечер.
— Безсмислено е — рече отчаяно Ламорак.
— Какво?
— Защо не можеш да ме разбереш? Защо не слушаш какво ти казвам?
Бърн го погледна с отвращение и устата му се изкриви.
— Хленченето ти ме отвращава. Те не бяха там, тъпо копеле. Актирите не бяха в мазето на склада. Или си ме излъгал, или наистина не си знаел, а и в двата случая не си ми от никаква полза.
— Казвам ти — рече Ламорак, вкопчвайки се в коляното на Бърн. — Бърн, кълна ти се, не знам какво става, но ти казвам, че Палас Рил…
Бърн отново се разсея, представяйки си тихото вибриращо забиване на Косал в тялото на Каин. Къде трябваше да го посече първо? Да му отреже крака? А може би ухото? Може би е по-добре да нанесе някой нисък удар в слабините — при тази мисъл Бърн усети как собствените му слабини пламват. Може би трябваше да го довърши, като забие Косал в задника му, докато острието не излезе през устата…
— … бяхме договорили — казваше Ламорак. — Бърн, имахме уговорка.
Бърн сви рамене и разтвори пръстите си. Ламорак успя да предпази главата си с ръце тъкмо навреме, за да си спести разбиването на черепа в каменния под. Бърн го гледаше безстрастно как се изправя.
— Знаеш ли какво — рече той и протегна на Ламорак ключа от килията му. — Давам ти един шанс. Надвий ме, вземи ключа и ще те пусна да си идеш.
— Бърн…
Бърн се извъртя със засилка и изрита със съкрушителна сила хълбока на Ламорак. Бедрената кост на Ламорак изхрущя и се строши и той се стовари на пода, стиснал счупения си крак и прехапал силно устни, за да потисне крясъка си.
— Твърде късно — рече Бърн. — Пропусна шанса си. Съжалявам.
Той се отпусна на едно коляно и преобърна Ламорак по корем; мъжът изпъшка, когато Бърн раздели краката му, влагайки цялата си сила в разтеглянето на бедрения мускул, който се беше сковал около счупената кост. Кожените панталони на Ламорак се разкъсаха като парцал под пръстите му.
— Недей — замоли се той с подрезгавял от усилието да не изкрещи глас. — За бога…
— Кой бог? — попита Бърн, забивайки пръсти в задника на Ламорак, но после изведнъж се спря и въздъхна.
Не това му беше нужно. Дори не го искаше.
Той искаше Каин.
И Палас Рил. Заедно. Проснати на масите в Театъра на истината, клепачите им подпрени от сребърните игли на майстор Аркадейл, за да може всеки един от тях да вижда какво прави той с другия.
За жалост, това не беше писано да стане; по-добре да убие Каин още тази вечер. Този хлъзгав дребен шибаняк беше твърде опасен, за да бъде оставян жив.
Бърн остави Ламорак да лежи на пода в килията с пребледняло от болка и шок лице. После заключи вратата след себе си.
По пътя си към потъналата в мрак сграда на съда той се спря да си прибере меча. Закопча го през раменете и каза на сержанта:
— Хабрак, изпрати да повикат майстор Аркадейл. Искам Ламорак да бъде пратен в Театъра на истината още тази вечер. Ако побързаш, Аркадейл може да го използва в среднощните си обучения. Кажи му да се опита да разбере какво знае Ламорак за Смешника Саймън, но това не е от особено значение — според мен той вече ни е казал всичко. Кажи на Аркадейл да се позабавлява и че не е нужно да запазва живота на Ламорак.
Хабрак му отдаде чест.
— Както нареди графът.
— Ти си добър човек, сержант.
И Бърн си тръгна, поспирайки се само за миг в сградата на съда, за да освободи Котките, които го придружаваха; по тези улици нямаше нужда от антураж, който да го пази.
След като излезе от сградата, той се спря на улицата, за да вдиша нощния въздух. Мракът изпълни гърдите му и устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. Бърн разпери ръце, усмихвайки се на ярките звезди. Това беше любимото му време от денонощието, тази безмълвна пустота на нощта; спусналото се над града одеяло на сънния покой, лекият хлад във въздуха. Гражданите спяха зад спуснатите си кепенци и сънуваха деня. Те спяха убедени, че от полунощ до зазоряване няма да се случи нищо важно.