И грешаха, разбира се; особено за тази вечер.
Защото можеше да им се случи Бърн.
Графът пъхна палци в колана си и бавно закрачи по улицата, обмисляйки следващите си действия.
Гледаше прозорците, покрай които преминаваше, представяйки си спящите зад тях мирни граждани. Ето онези кепенци там, леко поръждясалите — реши, че зад тях може би спи младо семейство, сериозният калайджия от ковачницата по-надолу по улицата, прекрасната му млада жена, която се занимаваше с пране за по две сребърни монети седмично, и безценната им дъщеричка, която тъкмо беше навършила шест години. Може би рожденият ѝ ден бе утре; може би точно сега лежеше в леглото с ококорени очички и затаила дъх, се молеше на боговете тази година да получи истинска рокля.
Влизането вътре нямаше да е трудно. С омагьосаната си сила той можеше да скочи на прозореца още оттук; с Косал щеше да разреже резето. Отново усети затопляне в слабините си — почти наяве можеше да види как жената на калайджията се размърдва неспокойно, когато Бърн се промъква в спалнята им; виждаше как светлината в очите на калайджията угасва бавно, докато Косал източва живота му; усещаше ужаса в туптящото сърце на съпругата, която се опитва да се отблъсне от него, докато той я чука на пода в локвата кръв на съпруга ѝ.
А малкото момиче, дъщерята — останала сираче на толкова крехка възраст, по такъв брутален начин. Той виждаше одобрението по лицата на уважаваните граждани, когато предложеше да я осинови. Все пак той беше благородник; никой нямаше да се осмели да му се противопостави. И тя щеше да бъде негова, изцяло негова, да я отгледа и обучи, да усъвършенства тялото и ума ѝ, да я моделира по свой начин и когато накрая отнеме девствеността ѝ, разкривайки ѝ начина, по който са умрели родителите ѝ… тя да плъзне ръце по гърба му и да прошепне в ухото му: „Знам… винаги съм знаела… винаги съм те обичала, Бърн…“
Той се изкиска и тръсна глава. Тази вечер нямаше да се занимава с такива неща.
Важното беше, че стига да поиска, можеше да го направи.
Тази вечер щеше да им се размине. В някоя друга нощ можеше да реши друго.
Чувстваше се добре, наистина добре за пръв път откакто, ъъъ, откакто беше убил онези братя гладиатори в Лабиринта. Чувстваше се свободен и изпълнен със светлина.
Защото най-после беше взел решение — бе решил да убие Каин. Едва сега усещаше до каква степен заповедта на Ма’елкот да пощади тази предателска змия беше потискала духа му; усети, че му е тежало, защото тежестта вече я нямаше.
О, Ма’елкот сигурно щеше да се ядоса в началото — никой не обича да пренебрегват заповедите му, — но накрая щеше да прости на Бърн, дори щеше да му благодари.
Винаги ставаше така.
Ма’елкот винаги прощаваше, винаги приемаше, винаги ценеше Бърн заради самата му същност. Искаше от него само да се въздържа, но не и да се променя. Това беше разликата между Ма’елкот и всички останали живи същества, които Бърн бе познавал.
Ма’елкот го обичаше.
Бърн се протегна като котка, отпуснатите му мускули се раздвижиха и изпъкнаха под кожата. Той се ухили на луната, оглеждайки извисяващата се тъмна стена, ограждаща Стария град. Миг по-късно той се затича по Десета улица и вятърът засвистя в ушите му. Когато стигна на двайсетина крачки от гарнизонните конюшни, той подскочи във въздуха и омагьосаната му сила го запрати нагоре, към покривите им; после подскочи отново и се приземи на покрива на офицерските казарми, а следващият му скок му помогна да кацне на върха на стената. Само три скока — и се беше озовал на височина от десет човешки ръста.
Той се изправи върху назъбения парапет, разпери ръце и извика през смях:
— Дявол да ме вземе! Обичам да съм себе си!
Двама нервни стражи от Първата кула, укреплението, което защитаваше долната част на острова, се приближиха колебливо към него със заредени арбалети.
— Не мърдай! — извика единият от тях. — Кой си ти?
В отговор Бърн извади Косал и го положи върху парапета.
— Аз съм граф Бърн — каза той, — а това е моят меч. Не го пипайте, докато ме няма.
След тези думи той разпери отново ръце, скочи във въздуха и описвайки грациозна дъга, се гмурна във Великия Чамбайген. Докато се врязваше във водата, той пренасочи защитата си към ръцете и се плъзна почти беззвучно към дълбините. Камъните и калта на дъното на реката изобщо не го притесняваха — той се отдаде изцяло на игри във водача, оставяйки я да отмие мръсотията по дрехите му и да отнесе последните остатъци от събралия се в него гняв.