Дарът на Ма’елкот беше наистина велик. Не можеше да се отрече. Той правеше каквото му се хареса и когато му се хареса, и никой не можеше да го спре, с изключение на самия Ма’елкот — а той никога не го правеше. Той гледаше на ексцесиите на Бърн като горд баща, наблюдаващ буйната младост на любимия си син — с търпение и леко смъмряне от време на време.
Истинският баща на Бърн, суров и аскетичен представител на Манастирите в малък южен град, беше възпитавал сина си с желязна ръка, каквато можеха да имат само фанатиците. Баща му беше изпратен в онова затънтено място по заповед на умерената фракция Джантит, която в онези години контролираше Съвета на братята; искаха да го изпратят колкото се може по-надалече, за да не пречат крайните му възгледи на отношенията им с другите раси.
Той отгледа Бърн с единствената цел да го превърне в свое оръжие във войната с полухората; още от раждането му започна да го обучава, за да го превърне в идеалния воин — но през всичките тези години не си направи труда да попита сина си какво иска той и дали изобщо иска да се превърне в идеално оръжие.
А Бърн винаги беше знаел какво иска.
Искаше да живее, ама истински, да се бие, да чука, да яде и да пие, да играе комар — знаеше, че човек живее само веднъж, и не искаше да изпусне нищо, което можеше да му предложи животът.
На седемнайсетгодишна възраст той най-накрая показа на баща си колко добре е бил обучен. Преби дъртото копеле до безсъзнание, взе меча му, всичкото му злато, една стомна с вино и най-добрия му кон и се отправи към града. Бързо откри, че малцина биха се осмелили да се изправят срещу меча му, и почти никой от тях не успя да доживее достатъчно, че да преброи дори до десет. Никога не беше имал проблеми с парите.
Живя добре десетина години, но сегашният му живот бе още по-добър.
И сега, докато се плацикаше из водата на Великия Чамбайген, той се зачуди дали баща му е узнал, че служи на Ма’елкот, дали е оценил иронията в ситуацията. В края на краищата службата при императора беше осъществила мечтата на баща му по-добре, отколкото ако бе следвал предначертания път. Бърн се чудеше дали баща му ще намери това за забавно; на него поне му беше. Дори самата мисъл за това го накара да се разхили.
Той се приближи до стената, излезе от водата и се изкатери нагоре с лекота — пръстите на ръцете и краката му бързо намираха пукнатините между камъните. Когато стигна до назъбения парапет, двамата стражи още се мотаеха там, пазейки меча му. Бърн им благодари с усмивка и го препаса през гърба си; после сви рамене и развърза кесията, която висеше на колана му. Защо пък не? Подхвърли на мъжете по един златен роял; докато те радостно въртяха в ръцете си монетите, които надвишаваха седмичната им заплата, той им отдаде чест и скочи от стената; продължи да се прехвърля от покрив на покрив, докато не се озова на улицата.
Докато тичаше към двореца „Колхари“, той си тананикаше доволно, разигравайки сценария в ума си:
„Кълна се, Ма’елкот, той се нахвърли върху мен. Стана също като онзи ден в «Залагащия пришълец». Отидох в стаята му, за да се сдобрим, това е всичко. Дори носех малко бренди, две пури… А той се нахвърли върху мен като полудял. Трябваше да го убия, иначе той щеше да убие мен, кълна се!“
Лесно. Бързо. Чисто.
Точно какъвто беше самият Бърн след къпането — чист.
Но все още беше надървен — жалко, че нямаше как да оправдае изнасилването на трупа на Каин. Той се опипа отпред, докато тичаше — мда, надървен си беше, и то здраво. Може би трябваше да се погрижи за това, преди да подгони Каин. Разказът му щеше да прозвучи далеч не толкова убедително, ако застанеше пред Ма’елкот с огромна ерекция.
И тогава боговете му поднесоха подарък — когато минаваше покрай изхода на една уличка, той дочу познатото подканящо цъкане с език на проститутка. В сенките стоеше слаба, крехка на вид елфка, обгърнала раменете си с парцалив шал.
Бърн ѝ се усмихна приятелски.
— Изпуснала си вечерния час, а?
Тя кимна покорно и го погледна изпод дългите си сребристи мигли.
— Трябва да се махна от улицата. Ако ми дадеш подслон за през нощта, ще те науча на някои… — момичето поклати съблазнително бедра — тайни на първородните…
— Добре — промърмори той, — но първо ми покажи няколко тук.
Той се шмугна след нея в уличката, а когато излезе отново, само след няколко минути, потрошеното ѝ тяло все още потрепваше като краката на размазан паяк върху калдъръма.