Нямаше нужда да довършва изречението — всички в кабината го разбраха. В продължение на няколко минути единственият звук, който се чуваше, беше приглушеното потропване на пръсти по клавиатурите и тихото боботещо монологване на Каин.
— И нека някой ми донесе кафе, за бога!
Един техник скочи от стола си и хукна към кафеварката, докато Колбърг внимателно разглеждаше телеметрията на Каин; адреналинът му имаше ужасно високи стойности и продължаваше да се повишава, макар пулсът му едва да надвишаваше сто. Очевидно не беше ранен — движеше се бързо из уличките и се шмугваше с лекота в дълбоките сенки, за да избегне преминаващите патрули.
Техникът пъхна чаша в ръката му и Колбърг равнодушно отпи от горещото кафе. То едва ли щеше да е достатъчно за нуждите му — не можеше да си позволи отново да заспи. Колбърг надраска набързо една кратка бележка на конзолата, свързана с електрониката на стола, и натисна „изпращане“. След около пет минути портиерът на Студията щеше да донесе в кабината мукавената кутия с амфетамин сулфат, която обикновено държеше до симкреслото в личната си кабина.
Монологването на Каин продължаваше да тече, докато той умело описваше случилото се през липсващите двайсет и седем часа. Колбърг изрази с кимане възхищението си от професионализма на Каин; наистина много го биваше. Знаеше, че е бил офлайн, затова сега предаваше историята с толкова ярки образи, че директните наистина можеха да повярват, че го преживяват в момента, като същевременно успяваше да поддържа илюзията, че монологването представлява действителни размишления.
Така… беше успял да прилъже Ма’елкот да го наеме за откриването на Смешника Саймън; каква прелестна ирония. Така Каин щеше да спаси Палас и да убие Ма’елкот почти едновременно, стига да успееше да свърши всичко с уменията, които Колбърг знаеше, че притежава.
Но какво беше намислил сега?
Полезрението на Каин потрепна, когато той огледа улицата, преди да прекоси Пътя на благородниците и да се плъзне в сенките под Моста на рицарите. Той продължаваше да преразказва случилото се, спомена за някаква огромна статуя и кървава клетва, но не обели нито дума за това, защо се промъква към западната част на Стария град в два сутринта.
Това беше техниката на съспенса, стар похват, който Каин сигурно беше усвоил в Консерваторията на Студията, и тя определено въздействаше на Колбърг. Той задъвка крайчеца на долната си устна и избърса потните си длани в облегалките на стола.
Погледът на Каин се плъзна към някаква грамадна постройка, която се извиси като тъмна сянка на фона на посребреното от лунните лъчи небе; масивна сграда, която беше по-висока от стената, обграждаща Стария град.
— Какво е това? — промърмори Колбърг. — Къде отива той?
Единият от техниците проследи пътя на Каин по виртуалната карта.
— Това трябва да е сградата на съда, ’Стратор. Един бог знае какво смята да прави там.
Докато Колбърг се мръщеше в знак на съгласие, Каин стигна до ъгъла на сградата на съда и се плъзна покрай нея, потъвайки в мастиленочерните сенки. Пръстите му напипаха замазаните с хоросан процепи между огромните варовикови корнизи и той започна да се катери по стената с лекотата и скоростта на човек, който се изкачва по стълбище посред бял ден. След малко повече от минутка стигна до обходната тераса на охраната, която обграждаше полегатия покрив на сградата, приклекна в сенките да си поеме дъх и започна да брои комините в монолог:
Един, два, три отгоре, два оттатък, ето там е.
Коминът, който Каин наблюдаваше, изпускаше гъст бял дим, улавящ червеникавите отблясъци от фенера на приближаващия се пазач.
Този пушек идва от котела, в който варят овесена каша на около шейсет метра отдолу, монологна Каин.
Шейсет метра? Колбърг се намръщи озадачено. Сградата на съда изобщо не беше толкова висока.
Така, сега да се заема с пазача.
Мъжът нямаше никакъв шанс. Той зави по обходната тераса и изобщо не забеляза Каин, който прескочи стената зад гърба му и с котешки стъпки се приближи до него. За голяма изненада на Колбърг, Каин не му преряза гърлото; вместо това му подкоси краката чрез безшумен и ефективен удар с лакътя във врата, точно под ръба на шлема. Пазачът политна напред, а Каин сръчно улови фенера с едната си ръка, а с другата подхвана мъжа и тихичко го положи на земята. Преди пазачът да се свести достатъчно, за да изпъшка, Каин беше нанизал на врата му въженцето от пояса си, стегнато в обикновена примка. След няколко секунди пазачът изпадна в безсъзнание.