Още двайсетина секунди бяха необходими, за да го върже и да му запуши устата, след което Каин се спусна по наклонения покрив към комина, който си беше избрал.
Онзи от Кралските очи, който вари тая каша, е единственият човек там долу, който знае, че става нещо, но не е наясно с подробностите. Знае само, че Тоа Сител желае да разпита затворника, който приготвя сутрешната храна, и че Тоа Сител иска кашата да се вари точно под този комин. Това е цялата информация, с която разполага; друго не му е и нужно.
С останалото ще се справя сам.
Когато стигна до комина, Каин измъкна от колана си парче потъмняла стомана. В средата му бе пробита дупка, през която беше завързан краят на дългото намотано въже. Той преметна парчето през ръба на комина и заспуска въжето надолу в задимения мрак. После измъкна чифт ръкавици, сложи си ги и се спусна в комина.
Остават петнайсет минути, докато се появят затворниците, които готвят закуската. Точно петнайсет минути са ми необходими, за да измъкна двамата си приятели оттам. Забавя ли се, край с всичко — което може да ми струва живота, но не това е най-важното. Ако прецакам нещата, Палас ще умре там долу.
Той се облегна на комина, за да си поеме дъх за последен път; вдъхна дълбоко, задържа дъха си и се спусна по въжето толкова бързо, че ръкавиците запушиха и по дланите на ръцете му запари.
Този път трябва да направя всичко както трябва.
„Ламорак — помисли си паникьосано Колбърг. — Ламорак е там долу — той отива да освободи Ламорак и Палас! Но не, Каин не би си губил времето заради Ламорак, нали? По-добре да не го прави. Не го ли предупредих?“
Администраторът сви и разпусна несъзнателно юмрук над бутона за извънредно прехвърляне; нужно беше огромно усилие на волята, за да задържи ръката си над него, без да го натиска. Не можеше да го направи, все още не, не и без добър повод. Отношенията му с Ламорак бяха твърде деликатни, за да издържат тежестта на едно извънредно прехвърляне — Бордът на директорите можеше и да не го одобри.
Докато Каин се спускаше към димящите въглени на огъня в тясната мрачна кухня на имперския донжон, очите на Колбърг бяха вперени в пулсиращата гъба на бутона за извънредно прехвърляне.
Той осъзна, че въпросът беше не беше дали, а кога.
3.
Талан се изтръгна от трескавите си сънища. Главата ѝ леко се проясни и тя се озова отново в света на мрака и болката.
Не можеше да си спомни колко време беше минало от последния ѝ разпит; не знаеше колко дни бе прекарала окована тук, търкайки леденостудения варовиков под с голата си кожа. На глезените ѝ имаше метални окови, приковани към пода; ръждясала верига привързваше белезниците на ръцете ѝ към същата скоба на пода, но дължината ѝ не ѝ позволяваше нито да се изправи, нито да лежи изпъната. По мокротата и лепкавата слуз под тялото ѝ се досещаше, че пикочният ѝ мехур и червата ѝ отново се бяха изпразнили, докато бе спала, свита в зародишна поза около веригите си; обонянието ѝ отдавна се беше повредило и не усещаше почти нищо.
Стенейки, тя се надигна до седнало положение. Многобройните ѝ болежки започнаха весело да се обаждат — разкъсаната кожа на местата, където железните окови се впиваха в китките и глезените ѝ, сълзящите възпаления по бедрата и слабините ѝ, които се бяха получили от лежането в собствените ѝ нечистотии, небрежно зашитите рани от мечовете на Котките, които се бяха възпалили, и ужасната температура, от която главата ѝ бе непрекъснато замаяна. Талан подозираше, че подутината над дясното ѝ ухо, сувенир от умопомрачителния бой с металната дръжка на меч, сигурно покриваше фрактура в черепа ѝ.
„Велика Майко — помисли си тя, почти като в молитва, — не ме оставяй да свърша така.“
Беше сигурна, че се е държала добре по време на разпитите. Не бе казала нищо, беше останала вярна на убежденията си; единственото, което бяха успели да измъкнат, бе собственото ѝ име. Дори я бяха завлекли в двореца, където императорът лично я разпита.
Беше усетила любопитните пипала на волята му, които се опитваха да отворят вратите в съзнанието ѝ; но Талан бе успяла да му устои благодарение на уменията, на които я бяха научили в Манастирското училище. Беше съсредоточила цялото си изострено от медитацията внимание към заобикалящата я среда, броеше дървените шупли по пода и посивелите косми в брадата на Ма’елкот, вслушваше се в жуженето на затворената в стаята муха.
След като Ма’елкот разгада стратегията ѝ, той промени своята и по магически начин притъпи сетивата ѝ, оставяйки я сляпа и глуха, без обоняние, вкус или проприоцепция да се носи в безкрайното невзрачно небитие, като единственото, което възприемаше, бяха въпросите му, разбиващи се като бурни вълни в дигите на ума ѝ. И въпреки това тя беше успяла да устои, изпълвайки съзнанието си с детски стихчета, отделни куплети от песни и полузабравени цитати от историята на Манастирите.