След това дойде ред на по-лесната задача, да издържи на болката — отново в Театъра на истината, при сребърните игли на майстор Аркадейл. Дори тогава тя можеше да се пречупи и да му каже истината, но истината нямаше да ѝ помогне.
Истината беше, че Талан нямаше представа кой е Смешника Саймън, как изглежда и какви са плановете му.
Имаше смътното усещане, че допреди няколко дни беше знаела отговорите на тези въпроси, но сега те просто се бяха изплъзнали от ума ѝ като вода между пръстите на ръката. Единственото, което помнеше, бе, че трябва да стои близо до Палас Рил, защото тя беше жената на Каин, защото животът ѝ бе свързан с Каиновия, защото Талан знаеше в дълбините на душата си, че един ден ще хване ръката на Каин, ще привлече погледа му, ще се бие редом с него и може би според най-съкровените ѝ мечти — които тя си позволяваше само да зърне отдалече и веднага да прогони — ще легне в постелята му.
А сега, докато лежеше в локва от собствените си нечистотии на неравния под в килията и в тъмнината пред очите ѝ избухваха пъстроцветни фигурки, тя се опитваше да вярва, че някой ден това ще се случи, че подобно бъдеще все още е възможно.
Че все още има някакво бъдеще.
Тя се бореше за вярата, че нейната история, песента на живота ѝ, няма да приключи със затихващ хленч в тази безкрайна нощ.
Несподелена. Невъзпята.
Мъртва.
Затворени или отворени бяха очите ѝ? Нямаше как да разбере, а и това вече нямаше значение. Тя отново извика в съзнанието си любимия си спомен. Преди десет години Талан все още беше девойка паж, която носеше съобщения на абата Дартелн на Трънливия хребет над бойното поле на Серано през онези три дни, когато обединените сили на Анхана и Манастирите оказваха отпор на надвишаващата ги числено войска на Кулановата орда. Те губеха, бяха загубили битката и в момента се опитваха отчаяно да организират отстъпление в боен ред.
Талан никога нямаше да забрави вълнението, което се надигна в гърдите ѝ при виковете на изненада сред широките редици на Ордата. Тя погледна надолу към бойното поле и видя как огромният флаг на самия Кулан гори с жълтеникави пламъци.
Освен всичко друго Талан беше надарена и с изключително зрение; с острия си поглед на орел тя видя, от разстояние една миля и повече, черните дрехи и брадата на мъжа, който задържа още няколко секунди горящия флаг в ръцете си, след което го хвърли на разкаляната земя под краката си. Останала без дъх, очарована, забравила за задълженията си, тя гледаше как Мечата гвардия сключва плътен като драконови зъби кръг около него и по прашното ѝ лице се търколи сълза от жал заради смъртта на този непознат герой — но миг по-късно тя отново го видя, все още жив, все още биещ се, да си проправя път сред най-умелите воини на Куланската орда като нос на боен кораб, който пори вълните.
Видя го отново месец по-късно, когато заедно с абата стана свидетел на формалния отказ на Каин от баронската титла, предложена му от крал Тел Алконтор. Той се движеше вдървено, все още затрудняван от бавно заздравяващите рани, които беше получил в битката, а на лявата му ръка имаше шина. Дартелн не беше пропуснал да забележи израза на лицето ѝ, докато тя го наблюдаваше; бе ѝ предложил с усмивка да ги запознае, а по-късно, след приключването на церемонията, беше осъществил предложението си.
Каин бе стиснал ръката ѝ като боен другар и я беше изслушал сериозно, докато тя със заекване изразяваше възхищението си. Но там имаше стотици други хора, много по-важни от нея, които искаха да го почетат, и докато се отдалечаваше от Талан, той отнесе и сърцето ѝ със себе си.
Животът ѝ след онзи ден премина в подражаване на идеала ѝ. Отказваше предложенията за манастирски постове, помоли да я освободят от обета ѝ за подчинение, обиколи света в търсене на приключения, усъвършенствайки непрекъснато уменията си с надеждата, че някой ден, когато го срещне отново, двамата ще се държат като равни; че тя ще заслужи уважението, което той толкова щедро ѝ бе оказал преди толкова много години.
Талан беше достигнала възрастта, в която се смущаваше от младежката страст на мечтата си, но въпреки това така и не успя да я забрави — винаги се обръщаше към нея като утешение в най-тежките минути от живота си.