Макар да не бе преживявала толкова тежки като сегашните.
Талан беше потънала толкова дълбоко в размишления за невъзможното си бъдеще, че дори не чу стърженето на резето на килията ѝ. Вниманието ѝ привлякоха последвалите щракания в ключалката — това не беше звукът от превъртането на ключа.
Някой се опитваше да разбие ключалката.
След това тя чу как вратата се отваря и на фона на слабата светлина, която достигаше дотук от Ямата, тя различи силует на мъж, който се промъкна в килията ѝ; дочу се щракане на огниво, по пода се посипа дъжд от искри и най-накрая светна фенер.
Сърцето на Талан застина и погледът ѝ се замъгли.
Вместо обичайните черни кожени дрехи, той носеше широка затворническа роба; лицето му беше омазано със сажди, но брадата и леко извитият счупен нос бяха точно такива, каквито ги помнеше. И тя знаеше, че бълнува, че най-накрая е изгубила напълно здравия си разум.
Но ако това беше бълнуване, той щеше да я вземе в обятията си; щеше да прошепне името ѝ, докато сваля оковите. Вместо това на слабата светлина в мъничката килия на Талан Каин изглеждаше така, сякаш е бил халосан с тояга.
Той я гледаше със смайване и неприязън, с някакво огромно разочарование. След това поклати глава, покри очите си с длан и облегна чело в ямичката между палеца и показалеца си.
— Ти си Талан — промърмори Каин с дрезгав глас. — Разбира се. Щеше да е твърде лесно.
Сърцето ѝ запя; объркващите му думи и нараненото изражение показваха един прост, поразителен факт.
— Каин, ти ме помниш… — каза тя.
— А? — Той рязко вдигна глава и впери пронизващ поглед в очите ѝ; миг по-късно се намръщи и започна да рови из затворническата роба, която беше облякъл. — Да, така е — промърмори той. — Помня те.
— Значи, не сънувам. Дошъл си да ме спасиш.
По лицето му премина сянката на вътрешна борба; когато най-после намери онова, което търсеше в джобовете си, очевидно беше взел решение. Каин я погледна право в очите с мрачна решителност.
— Да. По-добре повярвай. Ще те измъкна оттук.
Той държеше в ръката си малко глинено гърненце с размерите на кръга, който се образуваше от палеца и показалеца му, а между зъбите си стискаше парче корк.
— Намажи раните си с това и изяж малко от него. Отоците ще спаднат и ще облекчи малко болката ти. Не вземай твърде много — Ламорак може да е в по-лоша форма от теб.
Тя взе гърненцето, докато той се занимаваше с елементарните ключалки на оковите ѝ. После бързо изпълни указанията му. Каквато и магия да съдържаше мазилото, тя очевидно беше доста силна — почти веднага червенината и отоците по инфектираните ѝ рани спаднаха и Талан осезаемо усети как треската ѝ отминава.
— Това — рече тя, разтърквайки мазило върху разранената плът на китките и глезените си — не е точно начинът, по който си представях следващата ни среща. Не съм от онзи тип момичета, които имат нужда често да бъдат спасявани…
Това не прозвуча добре, а глухият смях, който излезе от устата ѝ, прозвуча още по-зле, но за щастие, Каин като че ли не забеляза. Той съблече затворническата роба през главата си, разкривайки познатия черен кожен костюм, и ѝ хвърли дрехата.
— Облечи се. Имаме по-малко от десет минути да освободим Ламорак и да се измъкнем оттук.
За миг тя се наслади на блаженото усещане отново да носи дрехи.
— Благодаря ти. Проклятие, Каин, дори не мога…
— Спести си благодарностите. Ще имаме повече време за речи, след като се измъкнем оттук; мамка му, можеш дори да ми сготвиш благодарствена вечеря. Да вървим да измъкнем Ламорак.
— Ламорак — рече бавно тя. — Знаеш ли… — „че той чука Палас Рил?“, довърши Талан наум, но не посмя да го изрече на глас, не и очи в очи, не и тук.
— Какво?
— … къде е килията му? — завърши набързо тя. — Не съм виждала никой… Някой друг успя ли да се измъкне? Палас — тя добре ли е?
— Да, аз… така мисля — отвърна той с такова изражение, сякаш изведнъж го е присвил стомахът. — Засега. Хайде, да вървим.
Но вместо да отвори вратата, пръстите му внезапно се разтвориха и фенерът падна на пода; от гърлото му се изтръгна животинско ръмжене, а ръцете му се вкопчиха в главата му. Лицето му се изкриви в агония, Каин се преви надве и се блъсна в стената, опитвайки се да намери опора. Ноктите му задраскаха по варовика и той се свлече на пода.
4.
Колбърг скочи като светкавица от стола на помощник-режисьора. Брадичката му потреперваше.
— Какво беше това, за бога?
— Не знам, сър — отвърна един от уплашените техници, — обаче сигурно адски е боляло. Погледнете!