Търсил съм си повод да го спася.
Дори не би трябвало да водим този разговор. Трябва да я отведа в кухнята, да се изкатерим по комина и чак след като се измъкнем, тогава да се тревожим за тези глупости.
Ма’елкот ми каза да го оставя да умре; оная личинка — и той ми нареди същото.
Всички искат да оставя Ламорак да умре.
Един доста умен човек ми каза онзи ден: „Те си мислят, че те притежават. Че си длъжен да правиш каквото ти казват“.
Пък и нали се сещате, че оттук има още един изход…
Оставям фенера на земята и потърсвам ръката на Талан в плътната сянка. Лицето ѝ сякаш леко сияе; зад рамото ми, някъде на около стотина крачки, се намират факлите и непрестанната глъч на затворниците в Ямата. Талан затаява дъх и очите ѝ блестят.
— Ти се изкачи по въжето — казвам ѝ аз. — Намери Палас Рил и ѝ предай следното: „Каин каза, че си офлайн от четири дни.“ Тя ще знае какво да направи.
Талан присвива очи и ме поглежда твърдо.
— Сам ѝ го кажи.
— Дано имам тази възможност.
Тя отстъпва назад и освобождава ръката си от моята чрез завъртане и удар с ръка по китката ми. Заема защитна поза и насочва пръст към лицето ми.
— Дори не си помисляй да опитваш без мен.
— Талан…
— Не. Ламорак е мой спътник — и приятел. Ако кажеш, че за него няма шанс, ще те последвам нагоре по въжето. Ако решиш да опиташ нещо, аз ще бъда до теб.
Известно време я гледам и се наслаждавам на мисълта да изтрия това упорито изражение от лицето ѝ. Майната му. Съдейки по твърдата увереност в очите ѝ и спомена за здравите мускули по ръцете ѝ, може и да не успея да се справя. Пък и нали знаете, няма как да я накарам да се изкатери нагоре по въжето.
А и току-виж се оказало, че имам нужда от помощ.
Тя успява да разгадае решението ми по промяната в позата ми.
— Как ще намерим Театъра на истината?
— Това е лесната част. Хващаме един пазач и го бием, докато не ни упъти. Да вървим.
8.
— Така. Преди да се е върнал напълно в съзнание, нека проверим за последно оборудването ни. Всеки отвор в решетката или цепка на дрехата може да имат ужасяващи последствия, особено когато — както се преструваме, че е в този случай — нямаме никаква представа какви са способностите на въпросния субект.
Идването в съзнание започна да се проявява постепенно, като коралов остров, който се надига в черния океан. Нефокусираният, неясен дискомфорт постепенно премина в жажда — пресъхнала уста, съсухрен език, скърцане на нещо като пясък между зъбите.
— Адептите — заклинатели или каквито и да са там — представляват доста трудни обекти за разпитване. Мнозина могат частично или напълно да блокират реакцията на болка на телата си; затова ние се принуждаваме да се справим с тях на емоционално равнище, на душевно равнище, ако щете го наречете. Рушел, слушаш ли ме? Адептите са доста трудни за изучаване; трябва да внимаваш. Така, да продължим… Погнусата и ужасът са потенциалните инструменти, но сами по себе си те рядко са ефективни. Може би най-могъщият инструмент в процеса на прогресивна деградация е собственото въображение на субекта. Това е нещото, което винаги трябва да откриваме как да стимулираме.
Ограничение — каишите се впиват жестоко в плътта на китките, глезените и врата; коленете и бедрата също са завързани.
„Моят врат — появи се мисълта. — Аз усещам всичко това.“
Лекото поместване в по-удобна поза беше последвано от зашеметяваща болка в лявото бедро, а инстинктивното преминаване в ментално зрение, за да блокира болката, напълно го отрезви.
Докато светлината изпълваше очите му, Ламорак си спомни кой е.
Миг по-късно осъзна къде се намира.
Сърцето му заби като барабан и разтърси цялото му тяло от пръстите до гърлото; то го изхвърли от менталното зрение обратно в морето от болка.
— Наблюдавайте очите му. Виждате ли как се фокусират? Това означава, че вече можем да направим първия разрез.
Мъжът, който стоеше надвесен над него и безизразно изнасяше лекцията си на западен диалект с липкийски акцент, беше облякъл интересен костюм на издължената си мършава фигура — наподобяващ облеклото на пчелар торбест комбинезон, обшит от фини сребърни нишки. Главата му беше покрита с голяма качулка, а лицето му едва се различаваше през фехтовалната маска от сребриста мрежа.
В едната му ръка, облечена в ръкавица, проблесна малък скалпел.
Апаратът, към който бе привързан Ламорак, приличаше на нещо като маса или по-високо легло, покрито с няколко слоя тъкани и сглобено така, че да го поддържа в полуседнало положение. Оттук той виждаше идеално ножа, който внимателно разрязваше панталона му над нараненото дясно бедро.