— Няма какво да ми се кокорите, мързеливи лайнарчета.
Вратата зад гърбовете им вече се вижда добре; затворена е и доста солидна, няма дори прозорче. Добре. И двамата мъже не носят шлемове — на облечен с броня човек понякога му става твърде горещо, дори в студените коридори на донжона. Стоманените им шлемове лежат на пода в краката им. Трябва само да успея да се приближа достатъчно и да замахна с тоягата — един бърз хоризонтален удар по главата на първия, замахът продължава в завъртане и тоягата цапардосва втория, преди да се е усетил какво става…
Единият от пазачите сваля арбалета от рамото си и изпъва механизма му назад за зареждане.
Гърлото ми се свива, но не забавям крачка.
— Какво си мислиш, че правиш?
Пазачът поставя в улея стрела.
— Всеобща заповед номер три, сър — изрича той с извинителен глас. — Не спазвате устава.
Не спирам да вървя. Арбалетът се вдига. Сега и другият пазач започва неуверено да върти арбалета в ръцете си. Давай напред — смелост, винаги смелост.
— А на теб какъв ти е проблемът? — ръмжа аз. — Защо не ти е заредено оръжието, войнико? Къде ти е стрелата?
— Извинете, сър, извинете — мърмори той, докато се занимава с арбалета.
Още няколко крачки, само това ми е необходимо.
— Пригответе се за проверка.
Без малко да се получи — вторият отпуска арбалета си, но първият се обръща срещу мен с плавно движение, което говори за продължителна практика.
— Не сте в униформа, сър. Как да сме сигурни, че не сте избягал затворник?
Още пет крачки.
— Какво ти казах за кокоренето?
Сега вече и вторият пазач вдига арбалета си и се ухилва.
— Да. Откъде да знаем?
Мамка му. Глупав начин да се умре.
Двамата очакват да спра или да отстъпя — по-нататък няма да ме пуснат.
— Назад или ще стрелям — казва пазачът в момента, когато се озовавам до него и отблъсвам лъка му надолу и настрани с дланта на лявата си ръка. Спусъкът на оръжието се задейства и стрелата отскача със звън от камъка. Заставам бързо от лявата му страна така, че бронираното му тяло да се озове между мен и арбалета на непохватника, цапардосвам го с тоягата в главата, при което се чува хрущене, завъртам се върху левия си крак, а с десния отблъсквам свличащото му се тяло върху смотаняка, но той само отскача назад, без да изпуска оръжието си. Обзема ме отвратителната увереност, че само след един удар на сърцето той ще се разкрещи, а след още един удар стрелата със стоманен връх ще излети от арбалета и ще се забие в тялото ми. От такова разстояние направо ще мине през мен, а аз няма да успея да се добера навреме до противника си.
Запращам тоягата към него, за да променя посоката на изстрела му, но той успява да я избегне, навеждайки се бързо; отскачам във въздуха, засилвайки се за страничен ритник, с надеждата да поема удара от стрелата с крака си, като същевременно се моля да не улучи топките ми, но още докато съм във въздуха, нещо профучава покрай главата ми, отърквайки се в косата ми, и от ключицата на пазача щръква дръжката на кама.
Очите му се разширяват, веждите се сбърчват, той изпуска арбалета и ритникът ми едва не му отнася главата, преди оръжието да докосне пода. Стрелата пада от жлеба и арбалетът изщраква на празно. Тилът на пазача изхрущява влажно при удара в каменния под.
И аз замирам за миг, стреснат и очарован, че съм още жив.
Издърпвам ножа си от гърлото на пазача и го избърсвам в панталоните си, докато Талан тича към мен. Краищата на раната пърполят леко в такт със свистящото дишане на пазача и над оголения хрущял се оформят кървави балончета. Малък кървав фонтан бликва в лицето ми и опръсква брадичката ми. Обръщам ранения по корем, за да може кръвта да изтича на пода; може пък и да не се удави в нея.
Безмълвно подавам ножа на Талан — в ръцете ѝ върши много по-добра работа, отколкото би вършил някога в моите. Тя ми се ухилва.
— Нали ти казах, че мога да правя доста впечатляващи неща.
— Никога не съм виждал подобно нещо — казвам искрено аз. Нищо че едва не ми отряза ухото. — Беше доста зрелищно хвърляне. Ти ми спаси живота.
— Значи, може да се каже, че сме квит?
Стискам дружески ръката ѝ и очите ѝ грейват.
— Да, може.
Тя започва да кашля и се извръща настрани. Бузите ѝ леко се изчервяват, когато поглежда надолу към стражите.
— Няма ли да е по-добре да им прережеш гърлата?